Той блъсна вратата на третия етаж, за да се отвори. Пред него се намираше стая номер 302. Той се обърна надясно и се втурна покрай стая 304. Зад гърба си чу някой да крещи: „Спрете! Спрете веднага!“.
Не му обърна внимание.
Продължи да тича, докато стигна до стая 322. Отвори вратата и като влезе вътре, чу да се приближават още стъпки. Не помръдна. Стоеше и чакаше нещо да се случи, но всичко беше точно така, както беше подозирал.
Леглото — и самата стая — бяха празни.
Глава 11
Имаше малко разправии с охранителите, но нищо сериозно.
Майрън излезе от стаята и тръгна към изхода, с вдигнати ръце. Пазачите не знаеха какво точно да направят с нарушителя. Мъжът беше нахлул в празна стая. Беше ли това достатъчна причина да го задържат? Майрън им обясни, че, така или иначе, няма намерение да ходи никъде, и това като че ли им беше достатъчно.
Чик побесня, особено когато полицаите реагираха напълно спокойно на случилото се: не можели да задържат Патрик; той бил жертва, а не престъпник, и искал да се прибере вкъщи с родителите си.
— Попитахте ли го какво знае за сина ми? — закрещя Чик.
Разбира се, че го били попитали, отговориха му те с равен глас. Патрик и родителите му твърдели, че той няма никаква полезна информация и че е твърде травмиран, за да говори за случилото се.
Чик:
— И вие просто ги оставихте да се измъкнат?
Полицаите въздъхнаха учтиво и свиха рамене. Не ги били оставили да се измъкнат. Но в крайна сметка не можели да накарат един травмиран и ранен тийнейджър насила да говори с тях. Момчето явно искало да се върне в Съединените щати с родителите си. Лекарите се съгласили, че може би така би било най-добре. Нямало законова причина да го задържат против волята му.
Разговорът продължи в този дух, но без никакъв резултат.
И сега, два часа след като бяха разбрали, че семейство Мур се прибира в Съединените щати с частен самолет, Брук и Чик Болдуин свикаха пресконференцията в балната зала на „Гросвенър Хаус“ на „Парк Лейн“.
Майрън и Уин гледаха от дъното на залата.
— Не прилича на скърбяща майка, нали? — каза Уин.
Говореше за Брук.
— Това не означава, че не е.
— Не, но й казах да се разплаче за пред камерата.
Майрън кимна.
— Би било добре.
— Не съм сигурен, че ще може. Казах й, че хората имат нужда да видят болката. Ако ли не, ще решат, че в никакъв случай не страдаш.
— Помня, когато момчетата изчезнаха първия път — каза Майрън. — Всички онези коментари за „поведението“… — Майрън направи с ръце кавички във въздуха —…на братовчедка ти.
— Дори тогава тя не успя да изглежда достатъчно изтерзана за пред камерите — каза Уин.
— Така беше. И тогава някакъв журналист започна да развива теории в колонката си как самата тя е замесена. Как това била нейната къща, нейната бавачка — и на всичко отгоре, как почти не показвала, че изпитва тъга.
— Жалка история — каза Уин.
— Именно. Ако Брук беше хлипала през цялото време и се беше сринала психически, светът щеше да хлипа заедно с нея. Вместо това я използваха.
— Помня. Оттам започна и целият дебат на тема „Майки домакини“. Брук пренебрегвала семейството си. Била разглезена — просто поредната богаташка, която наела бавачка, защото не искала да се грижи за собствените си деца.
— Никой не обича да мисли, че може да се случи на него самия — каза Майрън.
— И затова си търсят виновник — каза Уин. — Човешко е.
Горе на подиума говореха предимно полицаите. Брук стоеше неподвижно, загледана сякаш в нищото. Въпреки инструкциите на Уин не се разплака. Чик, в своя спретнат костюм, също не изглеждаше достоен за съжаление, но човек поне можеше да прочете покрусата на лицето му.
Майрън се наведе към своя приятел.
— Хубаво е, че отново си тук, Уин.
— Да — каза Уин. — Така е.
От полицията разказаха за случилото се с възможно най-малко подробности. Едно от изчезналите преди десет години американски момчета, Патрик Мур, е било спасено в Лондон. Без обяснения как. Заслугата не била на полицията. И не казаха, че заслугата е на Майрън.
Който нямаше нищо против.
Полицията вярвала, че другият изчезнал тийнейджър, Рийс Болдуин, синът на тези така изтерзани родители, може би е наблизо. Един репортер се провикна от мястото си:
— Откъде знаете това?
Полицаите не му отговориха. Когато показаха една стара снимка на Рийс, като шестгодишен, заедно с няколко компютърно генерирани актуални снимки, Майрън за пръв път видя фасадата на Брук да се пропуква.