— Хубаво е, че е на наша страна — каза тя.
— Да, така е.
— А какъв е твоят план, Майрън?
— Онова, което каза Уин. Каквото и ужасно нещо да се е случило на двете момчета, то ги е довело в Лондон, но е започнало в дома ти. Той е в единия край на случилото се. Ние ще се заемем с другия. Ще се върнем в началото. Ще разберем какво точно се е случило.
Брук помисли над думите му.
— Не съм сигурна, че виждам някакъв смисъл в това. Връщали сме се към местопрестъплението един милион пъти.
— Да, но сега ще го погледнем с нови очи. Ще можем да погледнем малко по-напред. Като пътуване с кола, без да знаеш накъде отиваш. Миналата седмица знаехме само началната точка. Сега знаем къде е била колата преди три дни. Затова можем да опитаме отново.
— Нека пробваме, няма да навреди — съгласи се Брук.
— Нещо повече, ще трябва да накараме Патрик да говори с нас.
— Да.
— Съобщението от Нанси, преди да се качим на самолета — какво мислиш за това?
— Не съм сигурна.
— Сякаш Чик й няма доверие. Ами ти?
Брук се замисли.
— Тя е майка.
— В смисъл?
— В смисъл, че в крайна сметка тя ще направи най-доброто за своето дете. Не за моето.
Мии поднесе чаши с вода и затоплени ядки. Сложи ги пред тях и се отдалечи.
— Не мислиш, че иска да помогне? — попита Майрън.
— Не, Нанси знае колко силна е болката. Вероятно го знае по-добре от всеки друг. Но личният интерес е мощен стимул. Както и грижата на една майка за своето дете. Тя сама го каза в съобщението си: „Правя най-доброто за моя син. За твоя също“. Не написа: „Правя най-доброто за синовете ни“. Разбираш ли?
— Да.
— Тогава какво ще направим ние?
— Ще направим най-доброто за твоя син — каза Майрън. — И за нейния.
Глава 12
Когато кацнаха, беше пристигнало още едно съобщение от Нанси: „Утре в девет сутринта ще дойдем у вас, съгласна ли си?“.
Брук прочете съобщението на Майрън и Чик.
— Кои, по дяволите, са „ние“? — попита Чик.
— Не знам.
— Попитай я.
— Мисля, че е по-добре да изчакаме — каза Брук. — Струва ми се, че може да я стресна.
— С кое? — попита Чик.
— Не знам. Майрън?
— Мисля да изчакате — каза Майрън.
Брук написа в отговор: „Добре, ще се видим утре“.
Чакаха ги две лимузини, една за семейство Болдуин и една за Майрън. Преди да се качи, Брук спря и се обърна към Майрън:
— Ти също трябва да дойдеш утре. Ти спаси сина им. Задължени са ти.
Майрън не беше много сигурен дали това е добра идея, но каза:
— Добре.
Той изчака Брук, Чик и лимузината да изчезнат от погледа му и едва тогава тръгна към своята. Когато се настани на задната седалка, шофьорът каза: „Всичко е уредено. Ще остана с вас цялата вечер“.
— Чудесно.
— Към гимназията, тогава?
Майрън погледна часовника си.
— Да, тъкмо навреме.
Той се облегна на седалката. Вероятно утре щеше да настъпи краят на света, но днешната вечер щеше да бъде, ако не точно жизнеутвърждаваща, то поне що-годе нормална. Когато стигнаха до овалния централен площад на градчето, пред гимназията, часът беше шест и половина следобед. Овалът, дълъг общо почти един километър, беше любимо място на жителите на градчето, които ходеха там да тичат за здраве, да се разхождат или да научат най-новите клюки, и носеше хитрото име „Кръгчето“ — защото нали приличаше на такова. Полицейското управление на градчето се намираше на отсрещния тротоар. Библиотеката на градчето беше в дъното вдясно от входа на „Кръгчето“. Читалището на градчето се намираше горе вдясно. Църквата на градчето заемаше голяма част от лявата страна, а най-горе, на върха на овала, точно срещу входа, така да се каже, се простираше голямата сграда на гимназията на градчето.
Ключовата дума: „градче“.
Шофьорът спря пред физкултурния салон. Майрън отвори тежката метална врата и влезе. Салонът беше празен и тъмен. Той се изненада, но после си спомни, че зад игрището за американски футбол бяха построили една съвсем нова сграда. Този тук, който беше означавал толкова много за Майрън, беше „стария салон“. Така и изглеждаше. Изглеждаше, сякаш е на сто години. Изглеждаше, сякаш вместо баскетболни кошове, трябваше да има кошници за плодове с изрязано дъно.
Майрън направи няколко крачки, а стъпките му отекнаха по стария дървен паркет на пода. Той спря в средата на игрището и за момент остана неподвижен. Познатата миризма на пот все още се носеше във въздуха. Вероятно продължаваха да провеждат физкултурни занимания в салона — или пък въпросната миризма, примесена с тази на мощен почистващ препарат, щеше завинаги да остане пропита в дървения под. За някои тази миризма вероятно беше непоносима. За Майрън беше почти божествена.