Господин Пъпеш не направи така.
Снишавам се и вдигам дясната си ръка, както отбелязах по-горе, за да отклоня удара. После, със сгънати колене, се завъртам и с бръснача прерязвам корема му. Не чакам да видя реакцията му. Изправям се и го довършвам по същия начин, както и предишните двама.
Както казах, всичко приключва за секунди.
Пропуканият асфалт е омазан в червено и се омазва все повече. Давам си секунда, не повече, да се насладя на опиянението. Вие бихте направили същото, ако не се самозалъгвахте.
Обръщам се към Патрик.
Но него го няма.
Поглеждам наляво, после надясно. Ето го, почти изчезва от погледа ми. Втурвам се след него, но бързо разбирам, че това е безсмислено. Отправил се е към гара „Кингс Крос“, една от най-оживените в Лондон. Ще стигне до гарата — сред толкова много погледи — преди да го настигна. Целият съм в кръв. Може и да съм добър в работата си, но въпреки факта, че Хари Потър се е отправил към „Хогуортс“ именно от гара „Кингс Крос“, самият аз не притежавам невидимо наметало.
Спирам, поглеждам назад, обмислям ситуацията, правя си извод.
Оплескал съм нещата.
Време е да се омитам. Не се тревожа, че може да има запис от охранителни камери, на който се вижда какво съм направил. Има си причина съмнителните субекти да избират точно тези места. Далеч от любопитните погледи, включително и електронните.
И все пак. Пропуснах си шанса. След всички тези години, след цялото безрезултатно търсене, една следа най-сетне изскочи на пътя ми и ако изпусна тази следа…
Нуждая се от помощ.
Бързо се отдалечавам и натискам бутон едно за бързо набиране на телефона си. Не съм натискал бутон едно почти от година.
Той отговаря на третото позвъняване.
— Моля?
Гласът му, колкото и да се бях подготвил да го чуя, ме стъписва за кратко. Номерът е блокиран, така че той няма никаква представа кой му се обажда.
Аз казвам:
— Нямаш ли предвид „Съобщете“?
Последва рязко поемане на дъх.
— Уин? За бога, къде беше през…?
— Видях го — казвам аз.
— Кого?
— Мисли.
Най-кратката пауза.
— Чакай малко, и двамата ли?
— Само Патрик.
— Еха.
Намръщвам се. „Еха“?
— Майрън?
— Да?
— Хвани следващия полет за Лондон. Нуждая се от помощта ти.
Глава 2
Две минути преди обаждането на Уин Майрън Болитар беше гол, проснат в леглото с една зашеметяващо красива жена до себе си. Двамата зяпаха изящната ламперия на тавана и дишаха тежко, погълнати от въздействието на онова блаженство, което идва само след, ами, блаженството.
— Уха — каза Териса.
— Да, нали?
— Това беше…
— Да, нали?
Майрън беше истински майстор на интимните разговори.
Териса преметна крака извън леглото, изправи се и се отдалечи към прозореца. Майрън гледаше. Харесваше му как се движи гола, като пантера, така гъвкава, стегната и уверена. Апартаментът се извисяваше над Сентръл Парк откъм западната част. Териса погледна през прозореца към езерото и моста „Боу“. Ако някога сте гледали филм за Ню Йорк, в който двама влюбени тичат един към друг по пешеходен мост, то значи сте виждали моста „Боу“.
— Господи, каква гледка — каза Териса.
— Тъкмо си мислех същото.
— Задника ми ли зяпаш?
— Предпочитам да мисля за това като наблюдение. Закрила.
— Като един вид пазител, така ли?
— Би било непрофесионално от моя страна да отместя погледа си.
— Е, не бихме искали да изглеждаш като непрофесионалист.
— Благодаря ти.
После, все така с гръб към него, годеницата му каза:
— Майрън?
— Да, любов моя.
— Щастлива съм.
— Аз също.
— Малко е страшно.
— Ужасяващо е — съгласи се Майрън. — Върни се в леглото.
— Наистина ли?
— Аха.
— Не прави обещания, които не можеш да спазиш.
— О, аз мога да ги спазя — каза Майрън.
После добави:
— Някъде наблизо доставят ли стриди и витамин Е?
Тя се обърна, дари го с най-прекрасната си усмивка и бууум, сърцето му избухна на милиони парченца. Териса Колинс отново беше тук. След всичките тези години на раздяла, изпълнени с терзания и несигурност, най-накрая щяха да се оженят. Беше невероятно. Беше прекрасно. Беше крехко.
И тогава телефонът звънна.