Миризмата можеше да те върне назад. Онова, което Майрън преживяваше в момента, беше много по-силно от обикновено дежавю. Той бавно се завъртя на пета и се наслади на мига. Вдигна поглед към стената от бетон и тухли над вратата. Надписът все още беше там.
НАЙ-ДОБРИ ИГРАЧИ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА
1. МАЙРЪН БОЛИТАР
Спомените го заляха толкова силно и бързо, че той едва не падна назад. Старите разнебитени седалки бяха прибрани към стената, но в очите на Майрън те бяха разпънати докрай напред и препълнени. В ума си той видя старите си съотборници и треньори и за миг се опита да пресметне точно колко часа беше прекарал в този физкултурен салон, как тук, на този под всичко се е случвало с такава лекота, тук, на сигурно място в пределите на баскетболното игрище. Спортът би трябвало да е отражение на живота, подготовка за него, да ти помогне да изпиташ силите и издържливостта си, като едно голямо изпитание, преди да се изправиш пред реалността. Така казваха всички. Но това не се оказа вярно за Майрън.
Майрън правеше всичко на игрището с лекота. В живота — не съвсем.
Той излезе отново навън на слънчева светлина. Качи се обратно в лимузината.
— Не е този салон — каза Майрън. — Мисля, че новият е от другата страна на футболното игрище.
Шофьорът го закара до новата сграда. Когато отвори вратата, той чу успокояващото ехо от дриблиране с баскетболна топка и познатото проскърцване от гуменки по пода на игрището. Музика за неговите уши. Новият физкултурен салон беше олицетворение на прогреса, каквото и да означаваше това. Имаше ярки светлини и модерни табла с резултати, и удобни седалки с облегалки. Всичко лъщеше. Но миризмата — смесицата от пот и почистващи химикали — си беше там. Това накара Майрън да се усмихне.
Момчетата от училищния отбор тренираха помежду си, половината бяха облечени в бяло, другата половина в зелено. Майрън седна на най-предния ред и започна да наблюдава играта, като се опитваше да не се усмихва твърде широко. Играеха добре, бяха в по-добра форма и по-добре сложени от играчите по негово време. „Ленсърс“ нямаха загуба от началото на сезона и се говореше, че може би имаха шанс да подобрят рекорда по спечелени един след друг мачове, поставен преди повече от двайсет и пет години, когато същият този отбор за последен път имаше честта да включва бъдещ играч от НБА.
Точно така, самия него.
По игрището сновяха доста добри играчи, някои дори бяха страхотни, но измежду тях изпъкваше един.
Един младеж на име Мики Болитар. Племенникът на Майрън.
Мики се затича към ъгъла, спаси топката, изчака да му подадат, направи се, че ще стреля от тройката, и се промъкна под коша. Хлапето сякаш танцуваше сред играчите. Беше адски трудно човек да откъсне поглед от него. Забелязваше се мигновено. Величието. Майрън се загледа в лицето на племенника и в погледа му видя онова, което наричат „да се отдадеш на играта“ — едновременно съсредоточен и спокоен, нащрек, но безгрижен. Но каквито и термини да се използват, всичко това можеше да се опише с една-единствена дума.
Дом.
Когато беше на игрището, точно както своя чичо едно време, той се чувстваше у дома си. Той владееше играта. Тук, на игрището можеш да контролираш живота. Тук имаш приятели; имаш врагове; имаш една топка и два баскетболни коша. Имаш правила. Имаш постоянство. Тук си себе си. Тук си в безопасност.
Тук си у дома.
Треньор Грейди забеляза Майрън и се приближи до него. Някои неща се променят. Други не. Треньорът беше все така облечен с памучна блуза с къс ръкав, якичка и джобче, на което беше избродирано логото на отбора, както и шорти, с една идея по-тесни от необходимото. Той стисна ръката на Майрън и после го прегърна.
— Мина твърде много време — каза Майрън.
— Да — каза треньорът и разпери ръце. — Какво мислиш за новия салон?
Майрън се огледа наоколо.
— Знаеш ли, малко ми липсва старият.
— Знам.
— От друга страна, може просто да сме остарели и да сме се вкиснали.
— Възможно е.
— Може би трябва да изляза на верандата и да започна да крещя на децата да се разкарат от моравата ми.
После двамата се обърнаха към игрището и загледаха играта. Мики финтира, че ще стреля от тройката, примами защитника към себе си и после подаде ниско към съотборника си в средата на игрището, който отбеляза с лекота.
— Специален е — каза Грейди.
— Мда.
— Мисля, че може би е по-добър и от теб.
— Тихо, де.