Треньор Грейди се засмя и свирна със свирката си. Играта спря, Мики чак тогава си позволи да се отпусне и забеляза чичо си. Не помаха за поздрав. Майрън също. Треньорът ги събра в кръг в центъра на игрището, окуражи ги с няколко думи и после каза: „Съберете ръце“. Всички протегнаха ръце една върху друга и извикаха „За отбора!“, след което се разпръснаха към душовете.
Мики се затича към Майрън. На врата му висеше хавлиена кърпа. Майрън зачака. Мики беше шестнайсетгодишен, малко по-висок от Майрън, може би 1,98. Не се усмихваше често, поне не и в компанията на чичо си, но от друга страна, макар и кратки, отношенията им доскоро бяха сравнително обтегнати.
Сега Мики се усмихваше.
— Взе ли билетите? — попита Мики.
— Чакат ни на касата.
— Почакай само да си взема набързо един душ. Веднага се връщам.
Той се затича към съблекалните. Физкултурният салон се опразни. Майрън вдигна една баскетболна топка от пода и закрачи към центъра на игрището. Застана на линията за наказателни удари. Тупна топката три пъти. Пръстите му напипаха шарките по топката, без да се замисля за това. Той стреля в идеална дъга. Хоп. Направи го отново. И отново.
Мина време. Невъзможно е да се каже точно колко.
— Майрън.
Беше Мики.
Двамата излязоха на паркинга. Мики видя лимузината и спря.
— С това ли ще пътуваме?
— Мда. Проблем?
— Доста парадно.
— Така е.
Мики се огледа, за да се увери, че никой от приятелите му няма да го види. Когато реши, че е чисто, двамата се качиха на задната седалка. Мики се наведе напред и подаде ръка на шофьора.
— Аз съм Мики.
— Аз съм Стан — каза шофьорът. — Приятно ми е да се запознаем, Мики.
— На мен също.
Мики се облегна и закопча колана си. Колата потегли.
— Мислех, че ти се налага да пътуваш и няма да успееш да дойдеш тази вечер — каза Мики.
— Тъкмо пристигам.
— Къде беше?
— В Лондон — каза Майрън. — Как са баба и дядо?
Баба и дядо бяха Елън и Алън Болитар, родителите на Майрън. Следващите няколко дни щяха да прекарат в дома на Мики.
— Добре са.
— Кога ще се върнат вашите?
Мики сви рамене и погледна през прозореца.
— На тридневна почивка са.
— А после?
— После, ако всичко е наред, мама ще може да остане да се възстановява вкъщи.
Тонът на Мики подсказа на Майрън, че е по-добре да не задава повече въпроси. Като никога, Майрън се съобрази.
Пътуването към сърцето на Нюарк им отне половин час. Стадионът „Пруденшъл Сентър“ е известен като „Скалата“ заради изобразената на логото на стадиона прочута Гибралтарска скала. Там играе хокейният отбор на Ню Джързи, „Дяволите“, но с това професионалните отбори се изчерпват. „Нетс“ в крайна сметка изоставиха корените си и се преместиха в Бруклин, но Майрън много пъти беше гледал мачове на колежански баскетболни отбори в тази зала и два пъти — концерти на Брус Спрингстийн.
Майрън взе билетите от касата. Дадоха му и два ламинирани пропуска, с които да влязат зад сцената.
— Хубави ли са местата? — попита Мики.
— До ринга.
— Жестоко.
— Лелите ти винаги се грижат за нас. Знаеш това.
В програмата тази вечер: женски кеч.
Едно време, още преди интернет да направи толкова лесен достъпа до снимки на оскъдно облечени жени, младежите утоляваха пубертетския си гъдел, като гледаха професионални женски турнири по борба, които местните програми излъчваха в неделя сутринта. Загрявката за главните двубои тази вечер включваше пътуване назад точно към онова време, към времето на ПИР, Прекрасните Изкусителки на Ринга (първоначално искаха да се наричат Прекрасните Омайници на Ринга, но някои от местните телевизии имаха проблем със съответния акроним), заедно с някои от тогавашните любимки.
ПИР не съществуваше от много време насам, но някой — по-точно приятелката и бивша сътрудничка на Майрън, Есперанца Диас — беше съживил организацията. Носталгията беше на мода и Есперанца, позната повече като „Малката Покахонтас, Индианската Принцеса“, се надяваше да изкара малко пари от това. Но не нае млади и стегнати момичета, които да участват в борбата, така че да замаят главите на младежите. Тази пазарна ниша вече беше запълнена.
На тяхно място да заповядат по-големите им какички и да се включат в борбата.
Беше ред на старшите отново да заемат местата си на ринга. И защо не? Турнирите по голф, в които играеха някогашните знаменитости, събираха огромна публика. Демонстративните тенис мачове — също. Събитията, на които можеш да си вземеш автограф от актьорите, нашумели с ролите си в телевизионните сериали през седемдесетте, бяха по-популярни от всякога. Трябва само да хвърлиш един поглед на концертите, които се организират по големите стадиони — „Ролинг Стоунс“, „Ху“, „Стийли Дан“, „Ю Ту“, Спрингстийн, — и веднага ще разбереш, че младото поколение или се е отказало от всичко това, или просто не разполага с достатъчно джобни пари.