В такъв случай защо човек да не се възползва от ситуацията?
Тази вечер в борбата по двойки в категорията на големите какички единият отбор щеше да се състои от Малката Покахонтас и Вожда-Майка.
Известни още като Есперанца Диас и Голямата Синди.
Когато се качиха на ринга — Есперанца беше със сплетени коси и в своите неизменни оскъдни велурени одежди от две части в леопардови шарки, които все така ти спираха дъха; Голямата Синди, висока 1,98, със своите 140 килограма, беше пристегната в някакъв черен кожен корсет и с огромна корона от пера — тълпата изригна.
Мики погледна надясно, за да види противничките им, които тъкмо се приближаваха към ринга.
— Какво, по…?
Тълпата започна да освирква.
И в този миг стана ясно, че събитието наистина цели да предизвика публиката. Ако можеше да се каже, че възрастта на Есперанца и Голямата Синди все още можеше да ги квалифицира за категорията „Сладко Мамче“, то техните противнички — „Дами и господа, моля аплодисменти за Оста на Злото, Комунистката Кони и Айрин Желязната завеса!“ — по-скоро попадаха в категорията „Сладко Бабче“.
Комунистката Кони беше гордо (или упорито) облечена в същия свръхтесен, изрязан ален костюм със звездите от китайското знаме и снимки на Мао, с който се беше прочула, а Айрин се разхождаше с тоалет от две части, който образуваше върху гърдите й познатия съветски сърп и чук.
Мики започна да ровичка в телефона си.
— Какво правиш? — попита го Майрън.
— Проверявам нещо.
— Какво?
— Чакай малко.
После Мики му съобщи:
— Според информацията в интернет Комунистката Кони е на седемдесет и четири години.
Майрън се усмихна.
— Изглежда страхотно, нали?
— Ъъ, да, може да се каже.
Мики не можеше да разбере всичко това. От друга страна, той беше на шестнайсет. По времето на Кони, Майрън беше десетгодишен и вероятно по тази причина продължаваше да гледа на нея през погледа на хлапето в себе си, точно както сме склонни да слушаме изпълненията на любимите си групи и да се пренасяме в детството си. Няма значение. Докато седяха облегнати удобно и наблюдаваха развоя на борбата, Майрън се тъпчеше с пуканки.
— Предполага се, че леля Есперанца принадлежи към коренното население на Америка, така ли? — попита Мики.
— Да.
— Но тя е от латиноамерикански произход, нали?
— Да.
— А Голямата Синди е…?
— Каквато си пожелаеш.
— Но тя не принадлежи към коренното население на страната.
— Не.
Майрън го погледна.
— В женския кеч няма много неща, които да отговарят на изискванията за политическа коректност.
— По-скоро са си направо обидни.
— Да, може и така да се каже. Всичко е роля. Утре може да се възмущаваме на воля.
Мики си взе малко пуканки.
— Казах на няколко от съотборниците си, че познавам Малката Покахонтас.
— Обзалагам се, че си ги впечатлил.
— И още как. Единият каза, че баща му все още си гледа нейния плакат на стената, докато вдига щанга от лежанката си в гаража.
— И това сигурно също не е политически коректно.
На ринга Голямата Синди беше толкова силно гримирана, че можеше да засенчи цял концерт на „Кис“. От друга страна, в ежедневието си носеше също толкова грим. Голямата Синди се стрелна към единия ъгъл на ринга, сключи в хватка с едната си ръка шията на Комунистката Кони и с другата си ръка прати въздушна целувка на Майрън.
— Обичам те, господин Болитар! — извика тя.
Мики се развълнува. Тълпата също. Майрън, ами, също.
Както вече стана ясно, борбата за титлата между големите какички се водеше основно заради носталгията по миналото, точно както на човек му се иска да чуе любимата му група да изсвири старите си хитове. И тези четири жени предоставиха точно това на тълпата.
Малката Покахонтас винаги е била любимка на публиката. Побеждаваше винаги заради уменията си, беше гъвкава, дребничка и красива, танцуваше из ринга, стрелкаше се напред-назад, печелеше точки и овации от тълпата, докато нейните зли съпернички не започнеха да мамят, за да обърнат резултата. Това обикновено означаваше да хвърлят пясък в очите на Малката Покахонтас (Есперанца беше ненадмината в изпълнението „нищо не виждам“) или да я обездвижат с някакво „чуждо тяло“.