— Мда.
— Но в днешно време бисексуалността е нещо толкова нормално.
— Знам — каза Есперанца.
— Направо си е клише.
— Говори ми. Чувствам се толкова изостанала.
Тя извърна поглед.
— Толкова ли са зле нещата?
— Може да го загубя, Майрън. Познаваш Том. Той е от типа „господари на вселената“ — от онези, които не взимат заложници. Не е важно дали е правилно, или не, нито каква е истината. Важна е победата. Важно е да ме победи на всяка цена.
— Мога ли да направя нещо?
— Отговори ми на един въпрос.
— Какъв?
— Ти знаеше, че е путьо, нали?
Майрън не отговори.
— Защо тогава ме остави да се омъжа за него?
— Не мислех, че ми влиза в работата да се намесвам — каза Майрън.
— А тогава на кого му влиза в работата?
Бум. Три точки. Есперанца просто стоеше и го гледаше втренчено. Тя си нямаше семейство. Имаше само Майрън и Уин, и Голямата Синди.
— Щеше ли да ме послушаш? — попита Майрън.
— Толкова, колкото и ти ме послуша, когато ти обяснявах колко ужасна е Джесика.
— В някакъв момент прозрях истината.
— О, да, прозря истината. Точно след като те заряза и се омъжи за друг.
Есперанца вдигна ръка.
— Извинявай, това беше глупаво. Просто съм ядосана.
— Не го мисли.
— Освен това сега си с Териса.
— А ти я одобряваш.
— Аз я обожавам. Ако можех да я накарам да прекоси на другия бряг, щях да ти я отмъкна.
— Поласкан съм — каза Майрън.
— Чакай малко.
— Какво?
— Щом Уин се е върнал, това означава ли, че вече няма да съм ти кум на сватбата?
— Така или иначе, нямаше да бъдеш — каза Майрън. — Уин печели само с това, че той действително е мъж.
— Сексист.
— Но аз и Териса бихме искали да те помолим нещо.
— Какво?
— Бихме искали ти да водиш брачната церемония.
Есперанца рядко изглеждаше зашеметена. Както в този момент.
— Наистина ли?
— Да. Трябва да си извадиш някакъв сертификат по интернет или нещо подобно, но ние наистина бихме искали точно ти да ни ожениш.
Есперанца каза:
— Копеле.
— Моля?
— След малко трябва пак да отида да се срещна с феновете, а всеки момент ще се разрева.
— Не, няма. Твърде корава си.
— Вярно е.
Тя стана и тръгна към вратата.
— Майрън?
— Да.
— Колко пъти се е случвало Уин да те моли за помощ?
— Мисля, че това е първият.
— Трябва да открием Рийс — каза Есперанца.
В колата, на път за вкъщи, Мики беше мълчалив.
Чичо и племенник невинаги се спогаждаха. Мики обвиняваше Майрън за много от нещата, които се бяха случили на майка му и баща му. Донякъде беше прав. Есперанца се чудеше защо никога не се беше опитал да попречи на връзката й с Том. Причината за това имаше нещо общо с Мики. Още отдавна Майрън се беше опитал да попречи на брат си (бащата на Мики) Брад, когато беше поискал да избяга надалеч с една млада и психически нестабилна тенис надежда (и майка на Мики) на име Кити Хамър.
Това решение, подбудено от най-добри намерения, беше довело до пагубни последици.
— Изчезналото момче — каза Майрън. — Твоя възраст е.
Мики гледаше през прозореца. За крехката си възраст беше преживял доста неща — нестабилна семейна среда, пристрастена към наркотици майка, невероятното завръщане на умрелия си баща. Също така изглеждаше, че Мики е наследил и стремежа към геройства, характерен за рода Болитар. Беше постигнал страшно много за твърде кратко време. Това караше Майрън да изпитва равни части гордост и тревога.
— Мислех си, че вероятно би могъл да ми помогнеш да разбера какво му се върти в ума — каза Майрън на племенника си.
— Сериозно ли?
— Да.
Мики направи физиономия.
— Това означава ли, че когато си имам работа с някого на четиридесет години, трябва да се обърна към теб, за да ми разясниш какво му се върти в ума?
— Прав си — каза Майрън.
— Бил е отвлечен преди колко, десет години ли?
— Точно така.
— Имаш ли представа къде е бил през цялото това време? — попита Мики.
Майрън поклати глава.
— Знам само, че когато го открихме, проституираше на улицата.
Мълчание.
— Майрън?
— Да.
— Разкажи ми всичко, става ли?
Майрън му разказа историята. Мики го изслуша, без да го прекъсва.
— Значи, сега Патрик си е вкъщи — каза Мики.
— Да.
— И се предполага, че утре ще се срещнеш с него.
— Такъв е планът.
Мики потърка брадичката си.
— Кажи ми, ако нещата не потръгнат.
— Какво те кара да мислиш, че няма да потръгнат?