— Нищо.
— И какво ще направиш, ако не потръгнат?
Мики не отговори.
— Мики, не искам да те забърквам в това.
— Изчезнал е тийнейджър, Майрън. Както сам каза, може би ще успея да помогна.
Глава 14
Колата на Майрън се изкачи покрай новобогаташките имения, които бяха толкова просторни, все едно бяха взимали някакъв хормон на растежа. Моравите бяха прекалено подравнени, живите плетове бяха подрязани твърде грижливо. Слънцето грееше високо в небето, сякаш някой беше натиснал едно копче и го беше нагласил да застане там. Тухлените стени бяха идеално избелели — твърде идеално, — с което още повече допринасяха за измамното чувство, че се намираш в нещо средно между Лас Вегас и „Дисниленд“. Нямаше дом, чиято алея за автомобили да е застлана с асфалт. Всички бяха покрити с някакви изискани плочи от варовик, по които човек не смееше да подкара колата си, от страх да не ги съсипе. Отвсякъде вонеше на пари. Майрън отвори прозореца на колата си, като очакваше да чуе някаква съпровождаща музика, която да пасва идеално на място като това, може би Бах или Моцарт, но наоколо се носеха единствено звуците на тишината — което, като се замисли човек, беше идеалният съпровод.
Именията бяха красиви и живописни и до едно изглеждаха точно толкова уютни, колкото някой крайпътен мотел.
На улицата имаше няколко новинарски микробуса, но не толкова много, колкото човек би очаквал. Портата беше отворена и Майрън сви по алеята за автомобили на семейство Болдуин, която беше застлана точно така, с плочи от варовик. Беше осем и трийсет, половин час преди срещата със семейство Мур. Майрън слезе от колата. Тревата беше толкова зелена, че той едва не се наведе да провери дали не е прясно боядисана.
Един шоколадов лабрадор се втурна към него. Кучето беше женско и махаше с опашка толкова силно, че дупето й едва успяваше да удържи на вълнението. На последните няколко метра до него тя почти се пързаляше по корем. Майрън се отпусна на коляно на земята и хубаво почеса кучето зад ушите.
Един млад мъж — Майрън налучка, че е на около двайсет години — се появи зад нея. Носеше каишката на кучето в ръка. Косата му беше дълга и вълниста — от онези дълги и вълнисти коси, които постоянно трябва да отмяташ назад с глава, за да не ти влизат в очите. Беше облечен с черен спортен еластичен екип, с тъмносини ръкави, точно същия цвят като тъмносините му маратонки за джогинг. Майрън си каза, че сякаш в чертите на лицето му вижда по нещо и от двамата му родители.
— Как се казва кучето ти? — попита Майрън.
— Клоуи.
Майрън се изправи.
— Ти сигурно си Кларк.
— А ти сигурно си Майрън Болитар.
Младежът направи крачка напред и подаде ръка. Майрън се здрависа с него.
— Приятно ми е да се запознаем.
— На мен също — каза Майрън.
Майрън бързо пресметна наум — Кларк беше по-големият брат на Рийс. По време на отвличането е бил на единайсет, което означаваше, че сега е на двадесет и една.
За момент между двамата се възцари неудобно мълчание. Кларк погледна надясно, после наляво и накрая се насили да се усмихне.
— Следваш ли някъде? — попита го Майрън, колкото да го попита нещо.
— Да, първи курс.
— Къде учиш?
— В Колумбийския.
— Чудесен университет — каза Майрън, колкото да каже нещо. — Избрал ли си вече специалност, или това по-скоро е нещо досадно, за което само възрастните питат?
— Политология.
— А — каза Майрън. — Това беше и моята специалност.
— Страхотно.
Още неудобно мълчание.
— Имаш ли някаква идея с какво ще се занимаваш, след като завършиш? — попита Майрън, защото не успя да се сети за нещо по-изтъркано и нелепо, което да попита някого на двайсет и една години.
— Съвсем никаква — каза Кларк.
— Има време.
— Благодаря.
Това сарказъм ли беше? Така или иначе, последва още неудобно мълчание.
— Може би вече трябва да влизам вътре — каза Майрън и посочи към входната врата, в случай че Кларк не знаеше какво означава „вътре“.
Кларк кимна. После каза:
— Ти си онзи, който е спасил Патрик.
— Помогнаха ми.
Още нещо, което прозвуча глупаво. Точно в момента момчето нямаше нужда Майрън да се прави на скромен. Той добави:
— Да, участвах.
— Мама каза, че за малко си щял да спасиш и Рийс.
Майрън нямаше представа как да отговори на това, затова започна да се оглежда наоколо и в този момент осъзна къде се намираше.
Намираше се на местопрестъплението.
Алеята, на която стоеше в момента, беше същата, по която е минала Нанси Мур, когато за първи път е отишла да позвъни на вратата, за да вземе Патрик от срещата с другарчето му. Същата, по която малко по-късно е минала Брук, след като не са успели да се свържат с бавачката, Вада Лина.