— Бил си на единайсет — каза Майрън.
Кларк кимна:
— Да, точно толкова.
— Спомняш ли си нещо?
— Какво например?
— Каквото и да е. Къде беше, когато се случи?
— Какво значение има?
— Просто се опитвам да видя нещата от нов ъгъл, това е всичко.
— И какво общо има това с мен?
— Нищо — каза Майрън. — Просто така работя. Така разследвам, искам да кажа. Лутам се в тъмното. Задавам множество глупави въпроси. Повечето не водят никъде. Но понякога дори един глупав въпрос може да хвърли светлина върху нещо друго.
— Бях на училище — каза Кларк. — В класа на господин Диксън. Пети клас.
Майрън се замисли над думите му.
— Защо Патрик и Рийс не бяха на училище?
— Ходеха на детска градина.
— И?
— В нашия град детската градина е само до обяд.
Майрън обмисли отговора му.
— Ти какво си спомняш?
— Почти нищо. Прибрах се от училище. Беше дошла полиция.
Той сви рамене.
— Видя ли? — каза Майрън.
— Какво?
— Помогна ми.
— Как?
Входната врата се отвори. Излезе Брук.
— Майрън?
— Да, извинявай, тъкмо говорех с Кларк.
Без да продума, Кларк сложи каишката на кучето и затича надолу по алеята. Майрън тръгна към Брук, като се чудеше дали трябва да я целуне, да се здрависа с нея или да направи нещо друго. Брук го придърпа към себе си, за да го прегърне, и той не се възпротиви. Тя миришеше хубаво. Беше облечена със сини джинси и бяла блуза. Стояха й добре.
— Подранил си — каза Брук.
— Може ли да ми покажеш кухнята? — попита Майрън.
— Караш направо, а?
— Реших, че няма да искаш да увъртам.
— Правилно си решил. Насам е.
Подът беше мраморен и стъпките им отекваха във фоайето, високо три етажа. Огромното стълбище представляваше гледка, която не се среща често. Стените бяха бледоморави, покрити с тъкани пана. Стъпала водеха от дневната към продълговата кухня с размерите на игрище за тенис. Всичко беше или бяло, или хромирано, и Майрън се зачуди колко ли е трудно да се поддържа чиста една такава стая. През високите от пода до тавана прозорци се откриваше спираща дъха гледка към просторен заден двор, открит басейн и изящна беседка. Отвъд тях Майрън виждаше началото на гората.
— Ако си спомням правилно полицейския доклад — каза Майрън, — бавачката е стояла до умивалника.
— Точно така.
Майрън се завъртя наляво.
— А двете момчета са седели на кухненската маса.
— Да. Преди това са си играли на двора.
Майрън посочи прозорците.
— Задния двор?
— Да.
— Значи, са играли отвън. После бавачката ги е извикала вътре, за да хапнат нещо.
Майрън се приближи към плъзгащата стъклена врата и се опита да я отвори. Беше заключена.
— Влезли са през тази врата?
— Точно така.
— И после я е оставила отключена?
— Винаги я държахме отключена — каза Брук. — Чувствахме се в безопасност.
При тези думи стаята утихна.
Майрън наруши мълчанието:
— Според думите на бавачката ти, похитителите са били с черни дрехи, носели са ски маски и така нататък.
— Точно така.
— И нямате никакви охранителни камери или нещо подобно?
— Сега имаме. Но тогава нямахме. Имахме камера на входа, за да можем да видим, когато някой позвъни на вратата.
— Предполагам, че полицията е прегледала записа.
— Нямаше нищо за преглеждане. Камерата не записваше. Ползвахме я само да виждаме какво се случва в момента.
В стаята имаше кръгла маса с четири стола. Рийс нямаше други братя и сестри освен Кларк и Майрън се замисли как може би четирите стола винаги са стояли така, на същото това място, и как след случилото се с Рийс никой не е имал сили да ги размести. Дали през тези десет години всяка вечер са сядали да вечерят на същата тази маса, с един празен стол?
Той погледна към Брук. Тя знаеше какво си мисли той. Беше изписано на лицето й.
— Понякога сядаме да се храним на кухненския остров — каза тя.
В средата на кухнята имаше голям квадратен мраморен остров. Множество изискани медни тигани висяха от тавана над него. От едната му страна имаше шкафове. От другата имаше шест барови стола.
— Имам въпрос — каза Майрън.
— Какъв?
— Всичко гледа към прозорците. Всичко, освен единия от столовете на кухненската маса. Гледката се вижда от умивалника. Вижда се от готварската печка. Вижда се от баровите столове, даже и от масата.