— Да.
Майрън се приближи до плъзгащата се стъклена врата.
— Но когато трима мъже със ски маски на главите се приближават — по целия път до тази врата, — никой не ги забелязва?
— Вада е била заета — каза Брук. — Приготвяла е нещо за хапване. Момчетата, ами, те по-скоро не биха гледали към прозореца. Вероятно са се занимавали с някоя компютърна игра или нещо са си играели.
Майрън се загледа в просторния двор и големите прозорци.
— Предполагам, че не е невъзможно.
— Какво друго би могло да се е случило?
Все още нямаше причина да й отговаря.
— Кларк ми каза, че е бил на училище, когато са отвлекли момчетата.
— Точна така. И?
— Повечето деца приключват училище около три часà следобед. Детските градини във вашия град са само до обяд, нали така?
— Точно така. Пуснали са ги в единайсет и половина.
— Значи, похитителите също са знаели това.
— И?
— И нищо. Предполага се, че отвличането е било планирано; нищо повече.
— Полицаите стигнаха до същия извод. Решиха, че най-вероятно са следили Вада и са знаели графика им.
Майрън се замисли над това.
— Но Рийс не се е прибирал право вкъщи всеки следобед, нали? Имам предвид, че вероятно понякога и той е ходил на гости на приятелчетата си. Вероятно понякога е ходил на гости и у Патрик например.
— Точно така.
— Значи, от една страна, всичко изглежда внимателно планирано. Трима мъже. Запознати с графика им. Но от друга страна, разчитат единствено на това, бавачката да остави плъзгащата се врата отключена и никой да не забележи, че се приближават.
— Може би са знаели, че винаги я оставя отключена.
— Като са я наблюдавали как влиза в кухнята откъм двора? Съмнявам се.
— Биха могли и да счупят прозореца — каза Брук.
— Не те разбирам.
— Да кажем, че Вада ги беше забелязала. Мислиш ли, че щеше да успее да заключи вратата навреме? И после какво? Можеха да счупят прозореца и да отвлекат момчетата.
Всичко това беше възможно, каза си Майрън. Но защо да чакат? Защо да не грабнат момчетата още докато са на двора? Дали защото са се страхували някой да не ги види?
Беше твърде рано за теории. Трябваше да събере още факти.
— Значи, похитителите влизат и застават точно където сме ние с теб сега — каза Майрън.
Брук се вцепени за момент.
— Да.
— Това беше малко неочаквано, извинявай.
— Без снизхождение, ако обичаш.
— Нямах това предвид. Но също така не искам да се държа безсърдечно.
— Нека си го кажем направо — отговори Брук.
— Кое да си кажем направо?
— Вероятно се чудиш как успявам да се справя с това — каза Брук. — Как всеки ден влизам в тази кухня и минавам покрай мястото, където беше отвлечен Рийс. Дали издигам преграда между мен и случилото се? Дали понякога плача? Предполагам, че правя по малко и от двете. Но почти винаги си спомням. Почти всеки път, когато вляза в тази кухня, случилото се е мой другар. Имам нужда от това. Има си причина да не отблъскваме тази болка. Ще ти кажа каква е тя. Защото тази болка е за предпочитане. Тази болка е за предпочитане пред онази да се предадем. Една майка не предава детето си. Затова мога да живея с тази болка. Но не мога да живея с това да се предам.
Майрън се замисли за онова, което Уин му беше казал — как неизвестността изяжда Брук и прави всичко още по-непоносимо. Идва един момент, в който просто трябва да узнаеш отговора. Може би има как да живееш с болката, но тази неизвестност, това терзание, този ад неизменно се просмукват във вътрешностите ти и те изяждат.
— Сега разбираш ли? — каза Брук.
— Да, разбирам.
— Тогава задай следващия си въпрос — каза тя.
Майрън не чака втора покана.
— Защо в подземието? — Той посочи плъзгащата се стъклена врата. — Нахлуваш оттук. Грабваш момчетата. Остава ти бавачката. Решаваш да не я убиваш. Решаваш да я завържеш. Тогава защо не го направиш тук? Защо я водиш в подземието?
— По същата причина, която току-що спомена.
— Която е?
— Ако я завържат тук, някой може да я види от задния двор.
— Но ако от задния двор се вижда всичко, защо тогава изобщо да влизаш оттам?
Майрън чу как по стълбите слизат тежки стъпки. Погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет сутринта.
— Брук?
Беше Чик. Той влетя в стаята и се закова на място при вида на Майрън. Чик беше облечен с бизнес костюм, носеше вратовръзка и изискана кожена чанта на рамото си — съвременният еквивалент на куфарче за документи. Дали Чик беше решил, след като си побъбри с Патрик, да отиде да свърши малко работа в офиса?