Два часа по-късно, Нанси Мур се върнала и отново почукала на входната врата. Все така никой не й отворил. Съвсем леко разтревожена, Нанси позвънила на майката на Рийс, Брук. Брук позвънила на мобилния телефон на Вада, но обаждането автоматично се прехвърлило към гласовата поща.
В този момент от историята Брук Локуд Болдуин, първата братовчедка на Уин, се втурнала към дома си. Отключила входната врата. Двете жени започнали да викат. Първоначално никой не отговорил. После чули шум откъм реновираното подземие, понастоящем превърнато в просторна стая за игри на децата.
Там открили Вада Лина, със запушена уста и завързана за един стол. Младата бавачка била ритнала една лампа на земята, за да привлече вниманието им. Била уплашена, но като цяло невредима.
Но двете момчета, Патрик и Рийс, ги нямало никъде.
По думите на Вада, докато приготвяла в кухнята нещо за хапване за момчетата, през плъзгащите стъклени врати нахлули двама въоръжени мъже. Носели ски маски и черни блузи с поло яки.
Завлекли Вада в подземието и я завързали.
Нанси и Брук веднага позвънили на полицията. И двамата бащи, Хънтър Мур, лекар, и Чик Болдуин, ръководител на инвестиционен фонд, били повикани от работните им места. Няколко часа нямали никаква информация — нито контакт, нито улики, нито следи. След това на работната електронна поща на Чик Болдуин се появило писмо от анонимен адрес. Писмото започвало с предупреждение да не уведомяват властите, ако отново искат да видят децата си живи.
Било твърде късно за това.
В писмото се искало родителите на двете деца да съберат два милиона долара — „по един на дете“ — и да чакат до ново нареждане. Те събрали парите и зачакали. Изминали три мъчителни дни, преди похитителите отново да им пишат с искането Чик Болдуин — и никой друг освен Чик Болдуин — да отиде сам с колата си до парк „Оувърпек“ и да остави парите на едно точно определено място на пристанището.
Чик Болдуин направил каквото поискали.
ФБР, разбира се, държало под наблюдение целия парк, всеки вход и всеки изход. Били сложили и проследяващо устройство в чантата, което преди десет години не било толкова усъвършенствано, каквито са днес.
До този момент властите успели да запазят отвличането в тайна. Нито една медия не знаела за него. По настояване на ФБР не били уведомени никакви роднини и приятели, включително и Уин. Дори останалите деца на семействата Болдуин и Мур били в неведение.
Чик Болдуин оставил парите и потеглил. Минал един час. После два. По време на третия час някой минал и взе чантата, но се оказал съвестен гражданин, излязъл да потича, който възнамерявал да занесе чантата в бюро „Изгубени вещи“.
Никой друг не дошъл да вземе парите за откупа.
Семействата се скупчили около компютъра на Чик Болдуин и зачакали да пристигне ново писмо. Междувременно ФБР се заело да разследва няколко работни версии. Първо се насочили към Вада Лина, младата бавачка от Финландия, но не открили нищо. Била пристигнала в страната преди два месеца и едва говорела английски език. Имала само една приятелка. Претърсили обстойно имейлите й, съобщенията в телефона й, историята на посещенията й в интернет, но не открили нищо подозрително.
ФБР се заело да провери и четиримата родители. Единственият, на когото сякаш си струвало да обърнат повече внимание, бил бащата на Рийс, Чик Болдуин. Писмото с искане за откуп било изпратено до Чик, но освен това сякаш нещо около самия Чик намирисвало. Срещу него имало две заведени дела за борсова търговия с вътрешна информация и няколко дела за незаконно присвояване на средства. Някои твърдели, че инвестиционният му фонд е пирамида. Клиентите му — някои от които доста влиятелни хора — били недоволни.
Но дали били достатъчно недоволни, за да направят нещо подобно?
Затова решили да изчакат похитителите да се свържат с тях. Изминал още един ден. После два. После три, четири. Нито дума. Изминала седмица.
После месец. Година.
Десет години.
И нищо. Нито вест от някое от децата.
До този момент.
Майрън се облегна, докато течаха финалните надписи. Мии се приближи, без да бърза, и го погледна отвисоко.
— Мисля да пробвам този коняк — каза той.
— Веднага.
Когато се върна, Майрън й каза:
— Седни, Мии.
— По-добре не.
— Кога за последен път видя Уин?
— Плащат ми да бъда дискретна.
Майрън стисна зъби, за да не каже нещо остроумно.
— Носят се слухове — каза той. — За Уин, имам предвид. Тревожа се.
Тя наведе глава.
— Нямате ли му доверие?