Уин кимна.
— Не прецених правилно ситуацията.
После добави:
— Имаше косвени щети.
В случая на Уин това никога не беше добре.
— Колко?
— Може би е най-добре да превъртим лентата от начало.
Уин бръкна в джоба на сакото си и извади лист хартия.
— Прочети това.
Уин му подаде нещо, което приличаше на разпечатка от имейл. Беше изпратен до личната електронна поща на Уин. Майрън беше пращал на същия този адрес половин дузина писма през изминалата година. Така и не беше получил отговор. Подателят беше изписал името си като „анон5939413“. Пишеше следното:
Издирвате Рийс Болдуин и Патрик Мур. През по-голямата част от последните десет години те са били заедно, но не непрекъснато. Разделяни са поне три пъти. Сега отново са заедно.
Свободни са да си вървят, но може и да не искат да го направят с вас. Вече не са такива, каквито си мислите. Не са и такива, каквито ги помнят семействата им. Забравете за откупа. Някой ден ще ви поискам услуга.
Никой от тях няма ясни спомени за миналото си. Бъдете търпеливи с тях.
Майрън почувства как надолу по гърба му полазва тръпка.
— Предполагам, си опитал да разбереш откъде е изпратено съобщението?
Уин кимна.
— Предполагам и че не си успял да откриеш нищо.
— Виртуална частна мрежа — каза Уин. — Няма начин да се проследи откъде или от кого е изпратен.
Майрън го прочете отново.
— Последният абзац…
— Да, знам.
— Има нещо особено.
— Нещо искрено — каза Уин.
— Точно затова си се заел толкова сериозно.
— Да — каза Уин.
— А адресът, който се споменава? — попита Майрън.
— Малка, но за сметка на това доста мизерна част на Лондон. Намира се под един надлез, където се сключват всевъзможни незаконни сделки. Огледах района.
— Добре.
— Появи се някой, който силно прилича на настоящите снимки на Патрик от компютърните симулации.
— Кога?
— Около час, преди да ти се обадя.
— Чу ли го да говори?
— Моля?
— Той каза ли нещо? Опитвам се да установя самоличността му. Може би е говорил с американски акцент.
— Не го чух да говори — каза Уин. — Няма как да знаем. Може да е прекарал тук, по тези улици, целия си живот.
Мълчание.
После Майрън повтори:
— Целия си живот.
— Знам — каза Уин. — Няма смисъл да мислим за това.
— Значи си видял Патрик. И после?
— Зачаках.
Майрън кимна.
— Надявал си се да се появи и Рийс.
— Да.
— И после?
— Трима мъже, видимо недоволни от Патрик, го нападнаха.
— И ти ги спря?
За първи път на лицето на Уин се появи лека усмивка.
— Това ми е призванието.
Така си беше.
— И тримата? — попита Майрън.
Уин се усмихна и сви рамене.
Майрън затвори очи.
— Тези мъже бяха от най-ужасните престъпници — каза Уин. — Няма да липсват на никого.
— Било е самозащита?
— Да, добре, нека го кажем така. Майрън, наистина ли точно сега ще се занимаваме с това да поставяме моите методи под съмнение?
Имаше право.
— И после какво се случи?
— Докато цялото ми внимание беше насочено към въпросните престъпници, Патрик избяга. Последно го видях да се насочва към гара „Кингс Крос“. Малко след това ти се обадих за помощ.
Майрън се облегна. Наближаваха моста „Уестминстър“ и река Темза. „Окото на Лондон“, на практика едно гигантско виенско колело, което се движеше в пъти по-бавно, отколкото някой глетчер, проблясваше под следобедното слънце. Майрън се беше качвал веднъж, преди години. Беше се отегчил неимоверно.
— Сега разбираш — каза Уин — колко е спешно.
Майрън кимна.
— Ще се погрижат момчетата да изчезнат.
— Именно. Ще ги изведат от страната или ако решат, че има опасност да ги хванат…
Не се налагаше Уин да довършва изречението.
— Каза ли на родителите?
— Не.
— Дори на Брук?
— Не — отговори Уин. — Не виждах причина да й давам фалшиви надежди.
Движеха се на север. Майрън погледна през прозореца.
— Няма ги, откакто бяха шестгодишни, Уин.
Той не отговори.
— Всички си мислеха, че отдавна са умрели.
— Знам.
— Освен теб.
— О, и аз си мислех, че са умрели.
— Но продължи да ги търсиш.
Уин събра върховете на пръстите си. Един типичен за него жест, който върна Майрън в младежките им години.
— Последния път, когато видях Брук, си отворихме бутилка скъпо вино. Седяхме на една веранда над океана и го гледахме. За кратко тя се превърна в онази Брук, с която бях израснал. Има хора, които са проводници на тъгата. Брук е пълната им противоположност. Тя носи радост. Винаги го е правила. Нали знаеш клишето как някои хора озаряват цялата стая?