— Иска ли ти се да бъдеш торен бръмбар или пък стоножка?
— Предпочитам да съм водно конче.
Брайс влезе в малкия елегантен кабинет на горния етаж. Едната му стена беше изцяло стъклена, звукоизолираща и предлагаше изглед към галерията на долния етаж.
— Внимавай какво си пожелаваш — предупреди я Джесиба. — Бързо ще затворя голямата ти уста, като те преобразя в някоя гадинка. Тогава няма да имаш никакъв глас.
Брайс изчисли часовата разлика между Лунатион и западното крайбрежие на Пангера и реши, че Джесиба вероятно тъкмо се е върнала от вечеря.
— Пангерското червено вино е силничко, а?
Наближи дървеното бюро, когато първосветите се включиха автоматично. Цяла редица осветяваше разглобената пушка, окачена на стената зад бюрото. Богоубиеца блестеше като в деня на изковаването си. Брайс можеше да се закълне, че златните и стоманените му части изпускаха леко виене — сякаш легендарното смъртоносно оръжие още звънтеше след последния си изстрел.
Присъствието му я обезпокояваше, въпреки че Джесиба го беше разглобила на четири части, които беше закачила на стената като произведение на изкуството. Четири части, които лесно можеха да се сглобят отново, но поне така клиентите й бяха по-спокойни, макар и да им напомняха, че тя командва тук.
Магьосницата не казваше на никого за петнайсетсантиметровия гравиран златен патрон в сейфа до картината на стената отдясно. Беше го показала само веднъж на Брайс, позволявайки й да прочете двете думи, гравирани на него: Memento Mori.
Същите като онези от мозайката в Месарския пазар.
Посланието й се беше сторило мелодраматично, но една част от нея се възхищаваше на патрона и пушката — толкова рядък екземпляр, че само няколко такива съществуваха в цял Мидгард.
Брайс включи компютъра на Джесиба и й изпрати файла, докато магьосницата нареждаше инструкции. Като тръгна надолу по стълбището, попита шефката си:
— Да си чувала новини за Рога на Луна?
Магьосницата се замисли.
— Заради разследването ли питаш?
— Може би.
Гърленият, студен глас на Джесиба беше отражение на Дома, на който служеше.
— Не съм чула нищо.
После затвори. Брайс стисна зъби и тръгна обратно към бюрото си в изложбената зала.
Лехаба я спря, прошепвайки през желязната врата:
— Може ли да видя Ати?
— Не, Леле.
Ангелът стоеше настрана и тази сутрин. За щастие.
Търси там, където боли най-много.
Беше направила списъка за последната седмица от живота на Даника. Но сега я чакаше друга тежка задача. И сутринта се беше събудила с ужас заради нея. Телефонът, стиснат в ръката й, иззвъня, и Брайс се приготви Джесиба да я нахока, че е объркала файла, но се оказа Хънт.
— Аха? — попита вместо поздрав.
— Станало е ново убийство.
Гласът му беше стегнат, леден.
Тя едва не изпусна телефона.
— Кой…
— Още не съм получил подробности. Но се е случило на десетина пресечки оттук, до портата на Стария площад.
Сърцето й препускаше толкова яростно, че Брайс едва си пое дъх да попита:
— Има ли свидетели?
— Не. Но предлагам да отидем на местопрестъплението.
Ръцете й вече трепереха.
— Заета съм — излъга го тя.
След кратка пауза Хънт заяви:
— Това не ти е игра, Куинлан.
Не. Не, не можеше да понесе пак да види такова нещо.
Брайс се насили да вдиша, поглъщайки нарочно ментовите пари от дифузера.
— Чакам клиент.
Той почука на вратата на галерията, решил съдбата й.
— Тръгваме.
Цялото й тяло беше напрегнато почти до тремор, докато с Хънт наближаваха магпреградата, отцепила тясната уличка на няколко пресечки от портата на Стария площад.
Брайс си наложи да диша дълбоко, приложи всички заучени техники за контрол над страха, над познатото тежко чувство в стомаха й. Никоя не сработи.
Ангели, елфи и метаморфи изпълваха уличката. Някои говореха по радиостанции и телефони.
— Някой излязъл да потича сутринта и намерил трупа — обясни Хънт, докато околните му правеха път. — Смятат, че убийството е станало снощи. — Той добави предпазливо: — От 33-ти още се мъчат да установят самоличността на жертвата, но ако съдим по дрехите, е прислужничка от Храма на Луна. Исая вече разпитва тамошните жрици за липсващи момичета.
Всички звуци се сливаха в оглушително бучене. Брайс не си спомняше как са стигнали дотук.
Хънт заобиколи магпреградата, скриваща местопрестъплението от погледите на случайните минувачи, и онова, което видя, го накара да изругае. Завъртя се рязко към нея, сякаш току-що осъзнал в какво я въвличаше отново, но вече беше твърде късно.