— Дойдох на местопрестъплението онази нощ — подхвана дрезгаво Хънт.
Тя продължи да върви, поглъщайки тротоара с яростни крачки.
Хънт попита:
— Как оцеля, когато кристалосът те нападна?
Въпрос, който несъмнено беше изникнал, докато бе оглеждал новия труп. Как бе възможно тя, жалък мелез, да оцелее, при положение че чистокръвен ванир не беше успял?
— Не оцелях — измърмори под носа си Брайс, пресичайки улицата и заобикаляйки една кола, работеща на празен ход на кръстовището. — Демонът избяга.
— Но беше заловил Мика, беше разпорил гърдите му.
Тя едва не се препъна в бордюра и извърна смаяно глава към ангела.
— Това е бил Мика?
24
Беше спасила Мика Домитус онази нощ.
Не някой случаен легионер, а самия архангел. Нищо чудно, че операторът на Спасителната служба изпрати помощ веднага щом проследи телефонния му номер.
Мисълта се разля като вълна в съзнанието й, прогонвайки малко от мъглата около спомените й.
— Спасила съм губернатора в онази уличка.
Хънт просто кимна бавно, плахо.
Гласът й се изостри:
— Защо сте го пазили в тайна?
Хънт изчака да премине група туристи, преди да отговори:
— Заради него. Ако се разчуеше, че някой му е сритал задника, щеше да е лошо за имиджа му.
— Особено при положение че го е спасил мелез?
— Никой от легиона ни не използва тази дума, за твое сведение. Но да. Взехме под внимание и това как би се приел фактът, че двайсет и три годишно момиче със смесен произход, още неизпълнило Скока, е спасило архангела, когато той самият не е успял да се спаси.
Кръвта забуча в ушите й.
— Защо не казахте поне на мен? Разпитвах из всички болници, за да разбера дали е оцелял.
Как ли не се мъчи да открие дали воинът се е възстановил, но всеки път я игнорираха или я молеха да си върви.
— Знам — каза Хънт, оглеждайки лицето й. — Но беше решено да остане в тайна дори от теб. Все пак хакнаха телефона ти веднага след…
— Значи сте щели да ме оставите да си живея в неведение.
— Да не би да си искала медал? Или парад в твоя чест?
Тя наби пети толкова рязко, че Хънт разгърна криле, за да спре до нея.
— Върви на майната си. Исках. — Тя опита да усмири учестеното си неравномерно дишане, което я заслепяваше, трупаше напрежение под кожата й. — Исках — изсъска накрая, продължавайки напред, докато той се взираше смаяно в нея — да разбера дали поне нещо съм успяла да постигна онази нощ. Мислех, че просто сте го хвърлили в Истрос, най-обикновен войник, незаслужил честта на Отплаването.
Хънт поклати глава.
— Виж, знам, че постъпихме гадно. И съжалявам, ясно? Съжалявам за всичко, Куинлан. Съжалявам, че не ти казахме, и съжалявам, че беше в списъка ми със заподозрени, и съжалявам.
— В какво съм? — Пред очите й се спусна червена пелена и тя оголи зъби. — След всичко това — процеди гневно — още имаш шибаната наглост да ме подозираш?
Изкрещя последните думи, сдържайки се на косъм да не му налети и да изподере лицето му.
Хънт вдигна ръце.
— Не се, мамка му, Брайс. Не се изразих правилно. Чуй ме, трябваше да проуча случая от всеки ъгъл, да разузная всяка вероятност, но вече знам. В името на Солас, още като видях лицето ти в онази уличка, разбрах, че е изключено да си била ти й.
— Разкарай се от погледа ми.
Хънт я погледа преценяващо, после разпери криле. Тя не отстъпи нито крачка назад, все така оголила зъби. Ангелът се изстреля в небето и размахът на крилете му повя косата й, обгръщайки я с аромата му на кедър и дъжд.
Търси там, където боли най-много.
Майната й на Змийската кралица! Майната му на всичко!
Брайс побягна — втурна се в премерен бърз бяг въпреки нестабилните балеринки, с които се беше преобула в галерията. Бягаше нито към нещо, нито от нещо, а просто… движение. Тропотът на краката й по тротоара, ускореното й дишане.
Продължи да тича, докато звуците на света постепенно се връщаха в ушите й, докато мъглата се разсейваше, позволявайки й да се измъкне от ехтящия лабиринт на съзнанието си. Не беше същото като танците, но и това вършеше работа.
Брайс тича, докато тялото й не закрещя да спре. Докато телефонът й не извибрира и тя не се зачуди дали самата Урд не е протегнала златна ръка да я удържи. Разговорът беше кратък, задъхан.
Тя извървя пътя до „Белият гарван“. И най-сетне спря пред нишата в стената до служебния му вход. Пот се стичаше по врата й, попиваше в зелената й рокля. Отново извади телефона си.