— Беше преди две години — измърмори тя. — Задници.
Минавайки покрай нея, Брайс я потупа по копринената глава.
Даника щракна със зъби към пръстите й.
Брайс се засмя и влезе в тясната кухня. Прерови горните шкафове с дрънчащи стъкларии, докато не напипа.
Аха. Джина.
Отпи щедра глътка. И още една.
— Готвим се за тежка нощ? — попита Конър, облегнат на вратата и скръстил ръце върху мускулестите си гърди.
Капка джин се стичаше по брадичката й. Брайс едва не размаза греховночервеното си червило с опакото на китката си, но се спря навреме и вместо това попи алкохола с една останала салфетка от пицарията. Като нормален човек.
„Трябвало е да кръстят този цвят „червено за свирка“ — коментира Даника, когато Брайс за пръв път се появи с това червило. — Защото всеки мъж ще си мисли само за това, като те види с него.“ И очите на Конър наистина се спуснаха право към устните й. Затова Брайс каза с възможно най-небрежния си тон:
— Знаеш колко обичам да се забавлявам в четвъртък вечер. Защо да не започна отрано?
Тя се надигна на пръсти да върне бутилката в шкафа и ръбът на роклята й се вдигна опасно нагоре. Конър заби очи в тавана, сякаш внезапно му се стори много интересен, и стрелна поглед към нея чак когато стъпи на крака. В другата стая някой усили звука на телевизора до бумтеж, от който затрепериха стените.
Благодаря ти, Даника.
Дори с вълчи слух не можеше да се подслушва в такава какофония.
Чувствените устни на Конър се извиха в лека усмивка, но той остана на входа на кухнята.
Брайс преглътна и се зачуди колко ли отвратително би било да отмие парещата следа от джина с бирата, която беше оставила на плота.
Конър подхвана:
— Виж какво. Познаваме се от доста време…
— Това репетирана реч ли е?
Той се изправи и бузите му поруменяха. Вторият в глутницата „Дяволи“, най-страховитият и най-смъртоносен сред всички отряди на Помощната гвардия, се изчерви.
— Не.
— Началото прозвуча като заучено встъпление.
— Ще ме оставиш ли да те поканя на среща, или първо ще трябва да се скараме заради изказа ми?
Тя изсумтя, но стомахът й се сви.
— Не излизам с вълци.
Конър й се ухили тарикатски.
— Направи едно изключение.
— Не — повтори тя, но вече се усмихваше леко.
Конър заяви с непоклатимата самомнителност, присъща на всеки безсмъртен хищник:
— Искаш ме. Аз искам теб. От доста време е така и заигравките с човешките мъжлета не ти помагат да го забравиш, прав ли съм?
Да, прав беше. Въпреки това Брайс отвърна с учудващо спокоен глас, като се има предвид вилнеещото й сърце:
— Конър, няма да изляза с теб. Достатъчен ми е един деспот като Даника. Не ми трябва още един вълк, особено мъжки, да се разпорежда с живота ми. Не искам повече ванири да си врат муцуните в моята работа.
Златистите му очи помръкнаха.
— Не съм като баща ти.
Не говореше за Рандъл.
Брайс се отблъсна от плота и закрачи решително към Конър. И към външната врата зад него. Вече закъсняваше за срещата.
— Това няма нищо общо. Отговорът ми е не.
Конър не помръдна от мястото си и тя спря на броени сантиметри от него. Въпреки че беше на токчета и по-висока от повечето жени, той пак се издигаше над нея. Доминираше цялото пространство само с присъствието си.
Като всеки алфа-задник. Като елфическия й баща, който съблазнил деветнайсетгодишната Ембър Куинлан, опитал да я задържи за себе си и развил толкова силно собственическо чувство към нея, че веднага щом Ембър разбрала, че е бременна с Брайс, избягала от него, преди той да надуши детето в утробата й и да я заключи във вилата си в Пет рози, докато не остарее и той не загуби интерес към нея.
Брайс не обичаше да мисли за това. Не и след като си направи кръвни изследвания и си тръгна от кабинета на медвещера със знанието, че е наследила от елфическия си баща не само червената коса и заострените уши.
Някой ден щеше да погребе майка си, щеше да погребе и Рандъл. Което си беше напълно нормално дори за човек. Но фактът, че тя щеше да продължи да живее още няколко века и да помни гласовете и лицата им само с помощта на снимки и видеоклипове, караше стомаха й да се свива на топка.
Съжали, че не е изпила поне още една глътка джин.
Конър не се отместваше от вратата.
— От една среща няма да изпадна в собственическа истерия. Дори не е нужно да е точно среща. Може просто… да хапнем пица — довърши той, кимвайки към купчината празни кутии.