— С теб излизаме редовно. — Вечерите, когато привикваха Даника на срещи със Сабин или другите командири на Помощната гвардия, той често носеше храна или я водеше в някой от многото ресторанти в оживения им квартал. — Щом няма да е среща, какво ще е различното?
— Ще е нещо като проба. За среща — процеди през зъби Конър.
Тя вдигна вежда.
— Среща, на която да реша дали искам да се срещам с теб?
— Невъзможна си. — Той се отблъсна от касата на вратата. — Доскоро.
Брайс се усмихна и тръгна след него към всекидневната, изтръпвайки от чудовищно високия звук на телевизора, в който вълците бяха вперили много, много съсредоточени погледи.
Дори Даника знаеше, че търпението на Конър си има граници, отвъд които можеше да има сериозни последствия.
За част от секундата на Брайс й хрумна да сграбчи Втория за рамото и да му обясни, че е най-добре да си намери някоя кротка, мила вълчица, която да му народи вълчета, и да не се занимава с момиче с толкова душевен багаж, жадно да купонясва, докато не повърне в някоя уличка като пияно студентче. Брайс изобщо не знаеше дали може да обича някого, защото май не й трябваше никой друг освен Даника.
Но в крайна сметка не го сграбчи за рамото й докато вземе ключовете си от купата до вратата, Конър вече се беше изпружил на дивана — пак на нейното място — и се взираше неотлъчно в телевизора.
— Чао — каза Брайс.
Даника я погледна от другата страна на стаята, все така критично, но и леко разведрено, после й смигна.
— Бесней, кучко.
— Бесней, дрисло — отвърна й Брайс и думите се плъзнаха по езика й с лекота заради дългогодишната употреба.
Вече излизаше в мърлявия коридор, когато Даника добави „обичам те“ и Брайс се поколеба с ръка върху дръжката на вратата.
На Даника й бяха нужни няколко години да каже тези думи и до ден днешен ги използваше рядко. Първия път, когато Брайс й ги каза, на Даника не й хареса — дори след като Брайс й обясни, че почти през целия си живот ги повтаря на близките си, в случай че се окажат последните й думи към тях. В случай че не й се отдаде възможност да се сбогува с хората, на които държи. И чак след едно от най-смахнатите им приключения — включващо разбит мотор и истински пистолети, насочени към главите им — Даника събра смелост да изрече двете думи. Сега поне ги казваше, макар и рядко.
Явно Сабин беше успяла да разклати нервите й повече дори от освобождаването на Бригс.
Брайс затрака с токчета по протритите плочки към стълбището в дъното на коридора. Дали пък да не отложи срещата с Рийд? Можеше да купи няколко кутии сладолед от магазина на ъгъла, да се сгуши в леглото с Даника и да погледат заедно любимите си глупави комедии.
А можеше и да се обади на Фурия с молба да посети Сабин.
Само дето… никога не би поискала такова нещо от Фурия. Тя държеше работните си ангажименти настрана от живота им, а те не смееха да й задават твърде много въпроси. Само на Хвойна й се разминаваше подобна волност.
Направо не беше за вярване, че изобщо бяха приятелки: бъдещата алфа на всички вълци, наемна убийца, чиито елитни клиенти воюваха отвъд морето, смайващо талантлива танцьорка, единственият фавн, допуснат някога до Балета на Лунния град, и тя.
Брайс Куинлан. Асистентка на магьосница. Начинаеща танцьорка с неподходящо тяло и хронична склонност да излиза с префърцунени крехки човешки мъже, които изобщо не знаеха какво да правят с нея. Камо ли с Даника, ако въобще стигнеха дотам в тежкото изпитание.
Брайс заслиза тромаво по стълбите, вперила намръщен поглед в едно от кълбата първосвет, чиято мъждукаща светлина подчертаваше олющената сивкавосиня боя на стените. Хазяинът гледаше да пести от първосвет и вероятно крадеше от мрежата, вместо да плаща на града за него като всички останали.
Откровено казано, всичко в тази сграда беше скапано.
Даника можеше да си позволи нещо по-добро. Брайс определено не можеше. Но Даника я познаваше достатъчно добре, че дори не предложи сама да плаща за лъскав апартамент в някоя от многоетажните сгради край реката или в Централния бизнес район. Затова след като завършиха, оглеждаха само квартири, които Брайс можеше да си позволи със своята заплата — и тази бърлога се оказа най-малко окаяната сред тях.
Понякога на Брайс й се искаше да беше приела парите на противния си баща — да не беше развила някакво подобие на морал точно когато ненормалникът й предложи планини от златни знаци в замяна на вечното й мълчание за него. Сега можеше да релаксира в басейна на покрива на някой небостъргач и да плакне очи с омазани в масла ангелски тела, вместо да избягва похотливия поглед на домоуправителя, който зяпаше гърдите й винаги когато отидеше да му се оплаче, че улеят за боклук пак се е задръстил.