Стъклената врата в дъното на стълбището водеше към тъмната нощна улица, която вече гъмжеше от туристи, купонджии и уморени местни жители, мъчещи се да си проправят път към дома през шумните тълпи след дългия зноен летен ден. Един костюмиран драк я подмина забързано с подскачаща по единия хълбок кожена чанта и заобиколи семейство метаморфи — някакъв вид коне, ако съдеше по мириса им на открито небе и зелени поля, — толкова заети да щракат снимки, че изобщо не ги интересуваше колко хора се опитват да стигнат някъде.
Двама малаки в черните брони на 33-ти стояха на ъгъла с прибрани към могъщите им тела криле, вероятно за да не ги докосне някой разтърчал се местен или пък някой пиян идиот. Ако докоснеш крило на ангел без негово разрешение, е цял късмет да загубиш само ръката си.
Брайс затвори плътно стъклената врата след себе си и попи със сетивата си древния, бликащ от живот град: сухата лятна жега, способна да я изпече до кости; клаксоните на коли, пронизващи непрекъснатото жужене и думкане на музиката, извираща от клубовете; вятъра откъм река Истрос на три пресечки оттук, чийто полъх полюшваше палмите и кипарисите; мириса на сол от близкото тюркоазено море; изкусителното нощно ухание на пълзящия жасмин, обгърнал желязната ограда на парка; натрапчивата воня на повръщано, пикня и изветряла бира; примамливия, опушен аромат на подправките по кожата на агнето, което се печеше бавно във фургона на ъгъла… Всичко я връхлетя като ободряваща целувка.
Брайс вдъхна дълбоко вечерните дарове на Лунния град, изпи ги с цялата си душа и се сля с оживлението по улиците му, стараейки се да не изкълчи глезените си по калдъръма.
4
„Перла и роза" съчетаваше всичко, което Брайс ненавиждаше в града.
Но поне Даника вече й дължеше петдесет сребърни знака.
Охраната веднага я пусна нагоре по трите стъпала и през отворените бронзови врати на ресторанта.
Но дори петдесет сребърни знака бяха нищо в сравнение с цената на предстоящата вечеря. Тя определено щеше да е златна.
Е, Рийд можеше да си я позволи. Като се имаше предвид тлъстата му банкова сметка, сигурно дори нямаше да погледне сумата, преди да подаде на келнера черната си карта.
След като я настаниха на маса в сърцето на позлатената зала, под кристалните полилеи, украсяващи изящно изписания таван, Брайс изпи две чаши вода и половин бутилка вино, докато чакаше.
Двайсет минути след уговорения час телефонът й извибрира в черната й копринена чантичка. Ако Рийд и пишеше, че няма да успее, щеше да го убие. За да плати за шибаното вино, трябваше да се откаже от уроците по танци за идния месец. Даже два.
Но съобщенията не бяха от Рийд. Брайс ги прочете три пъти, преди да хвърли телефона си обратно в чантичката и да си налее още чаша безбожно скъпо вино.
Все пак въшливото й от пари гадже закъсняваше. Поне това й дължеше.
Особено като се имаше предвид, че елитът на Лунния град се присмиваше на роклята й, разголената й кожа и елфическите й уши, прикрепени към човешко тяло.
Мелез — почти чуваше противната дума в главите им. В най-добрия случай я считаха за долнопробна работничка. А в най-лошия — за обикновена жертва и боклук.
Брайс извади телефона си и прочете съобщенията за четвърти път.
Конър пишеше:
Знаеш, че не ме бива по приказките. Но преди да опиташ да се скараш с мен, исках да ти кажа, че според мен си струва да опитаме. Да си дадем шанс поне.
Беше добавил:
Луд съм по теб. Не искам друга. Отдавна мисля само за теб. Една среща. Ако не се получи, ще го преживеем. Но поне ми дай шанс. Моля те.
Брайс още се взираше в съобщенията със завъртяна от проклетото вино глава, когато Рийд най-сетне се появи. С четирийсет и пет минути закъснение.
— Извинявай, сладурче — каза и се наведе да я целуне по бузата, преди да седне на стола си.
Графитеносивият му костюм беше безупречен, а златистата му кожа сияеше над яката на бялата му риза. Всеки косъм от тъмнокестенявата му коса беше на мястото си.
Рийд имаше лежерното поведение на мъж, отраснал с пари, елитно образование и нито една заключена врата. Реднър бяха едно от малкото човешки семейства, издигнали се във ванирския хайлайф — и имаха подобаваща осанка. Рийд поддържаше педантично външния си вид, до най-малката подробност. Избираше цвета на всяка своя вратовръзка специално, така че да подчертава зеления нюанс в лешниковите му очи. Кройката на костюмите му винаги следваше съвършено всяка извивка на атлетичното му тяло. Брайс би го нарекла суетен, ако тя самата не влагаше толкова много в собственото си облекло. Ако не знаеше, че Рийд тренира с личен инструктор по същата причина, поради която тя танцуваше — освен заради любовта си към танците: за да е подготвено тялото му, ако му се наложи да се измъкне от някой хищник на улицата.