Выбрать главу

— Да бе, да, господин Сянката на Смъртта.

Брайс влезе при него в кръга от черна сол. Дългата й конска опашка, позлатена от светлината на свещите, се закачаше за яката на коженото й яке.

Пръстите му потрепнаха, сякаш всеки момент щяха да посегнат към копринените кичури. Да ги прокара между тях. Да хване опашката йв юмрук и да придърпа главата й назад, разкривайки отново шията й за устата му. За езика му. За зъбите му.

Хънт изръмжа:

— Нали съзнаваш, че работата ми е да не позволявам на такива демони да влизат в нашия свят?

— Няма да ги пускаме на свобода — изсъска тя. — Това е безобидно като телефонно обаждане.

— С адското му число ли ще го призовеш?

Много демони си имаха свои числа, които служеха като един вид древен електронен адрес.

— Не ми трябва. Този знам къде да го намеря. — Хънт понечи да каже нещо, но Брайс му взе думата. — Обсидиановата сол ще го задържи в кръга.

Той погледна кръговете, които беше направила, и въздъхна. Хубаво. Въпреки че споренето с нея беше почти толкова съблазнително, колкото любовните игри, и на него не му се искаше да губят повече време.

В следващия момент температурата в стаята спадна. Рязко.

И когато дъхът му започна да излиза на бели облаци, когато в малкия кръг се появи хуманоидна мъжка фигура, бълваща тъмна сила, от която стомахът му се сви…

Брайс се ухили на Хънт и сърцето му спря.

— Изненада.

Беше обезумяла. Щеше да я убие заради това — ако и двамата не се гътнеха до броени секунди.

— Кой е това?

По всички повърхности в стаята започваше да се образува лед. Колкото и дрехи да бяха облекли, не можеха да се предпазят от студа, който демонът носеше със себе си. Проникваше през всички катове, изтръгвайки дъха от дробовете му с хищни пръсти. Брайс си пое треперлива глътка въздух — единственият знак за дискомфорта й, докато стоеше изправена пред другия кръг в стаята. И мъжа в тъмните му граници.

— Аидас — поздрави го тихо.

Хънт винаги си беше представял принца на Пропастта като някой от низшите демони, които бе преследвал през вековете: с люспи, издължени зъби и нокти, с хищнически мускули и зейнала в сляп животински гняв паст.

Всичко друго, но не и такъв слабичък, блед… хубавелко.

Русата коса на Аидас се спускаше на леки вълнички до раменете му, старателно подстригана около финото му лице. Несъмнено за да подчертава очите му като сини опали, обрамчени с гъсти златисти мигли. Той примига бегло. После плътните му чувствени устни се разтвориха в усмивка, разкривайки два реда неестествено бели зъби.

— Брайс Куинлан.

Хънт спусна ръка към пистолета си. Принцът на Пропастта знаеше името й — познаваше лицето й. И произнесе името й не само като поздрав, но и с въпросителен тон в кадифения си глас.

Аидас господстваше над петото ниво на Ада — Пропастта. Подчиняваше се само на двама други владетели: принца на Бездната и принца на Ямата — седмия и най-могъщ демонски принц. Самият Звездоядец, чието име никой не смееше да изрече от тази страна на Северната пукнатина.

Не и откакто принцът на Ямата станал първото и единствено същество, съумяло да убие астер. Историята за убийството на седмата свещена звезда — Сириус, Вълчата звезда — по време на Първите войни и до ден днешен се разказваше около огньовете във военните лагери. А онова, което бе направил със Сириус, след като я беше убил, му беше спечелило ужасяващото прозвище Звездоядеца.

— Последният път се появи в облика на котка — подхвърли небрежно Брайс.

Съвсем. Небрежно.

Хънт се осмели да свали очи от принца на Пропастта и видя, че Брайс е свела глава в поклон.

Аидас пъхна фини ръце в джобовете на вталените си панталони — костюмът му беше по-черен от Пропастта, в която живееше.

— Тогава беше малко момиченце.

Хънт стъпи здраво на пода, за да не залитне. Беше срещала принца и преди — но как?

Шокът явно се беше изписал на лицето му, защото Брайс му стрелна поглед, който можеше да изтълкува само като „Успокой се, мамка му!“, и каза на принца:

— Бях на тринайсет. Не точно момиченце.

Хънт се сдържа да не изпръхти в знак на възражение.

Аидас килна глава настрани.

— И тогава беше много тъжна.

Хънт бързо осмисли думите му, обгръщащи миналото и настоящето.

Брайс потри длани.

— Да поговорим за Ваше Височество.

— Винаги с удоволствие.

Студът прогаряше дробовете на Хънт. Можеха да издържат броени минути на такава температура, преди възстановителните способности на телата им да откажат. А въпреки елфическата кръв на Брайс, тя можеше изобщо да не се възстанови. Тъй като не беше направила Скока, измръзването можеше да е необратимо за нея. Щеше да загуби завинаги пострадалите пръсти и крайници.