Брайс продължи:
— Даника често помагаше на онези, които Сабин считаше за загуба на време. Може и наистина да го правеше, за да вбесява майка си, да, но се беше посветила на това главно за да помага на беззащитните. Затова и е била толкова търпелива с Филип Бригс и групата му, затова му е дала толкова шансове. — Тя въздъхна тежко. — Имаше труден характер, но и много добрина в сърцето си.
— Ами ти? — попита внимателно Хънт.
Тя прокара пръсти през косата си.
— Повечето дни имам чувството, че в душата ми е толкова студено, колкото стана тук с Аидас. Повечето дни просто искам всичко да е като едно време. И нямам сили да продължа напред.
Хънт впи дълъг поглед в нея.
— Знаеш ли, някои от Разгромените се примириха с ореола и робската татуировка. След няколко десетилетия просто ги приеха. Спряха да се съпротивяват срещу тях.
— А ти защо не спираш?
— Защото борбата ни беше справедлива тогава и си остава все така справедлива. Шахар беше просто върхът на копието. Последвах я сляпо в обречена битка, защото вярвах в каузата й.
— Ако можеше, би ли воювал под знамето на Шахар отново?
Хънт се замисли. Обикновено не си позволяваше да мисли твърде много за онази битка, за съдбата си след това.
— Ако не бях въстанал с нея, вероятно някой друг архангел щеше да забележи светкавиците ми. И вероятно сега щях да съм командир в някой пангерски град и да се боря да изкарам достатъчно пари, за да откупя свободата си някой ден. Но никога нямаше да пуснат воин с моята дарба. Пък и нямах друг избор, освен да се присъединя към някой от легионите. Принудиха ме. А светкавиците и убийствата… не съм ги искал. Бих се отказал от тях, без окото ми да трепне.
Брайс го гледаше с разбиране.
— Знам. — Хънт вдигна учудено вежда и тя поясни: — Знам какво е да си добър в нещо, в което не искаш да си добър. Да искаш да се отървеш от собствения си талант. — Той килна въпросително глава. — Ето, виж мен: надарена съм с удивителната способност да привличам задници.
Хънт се засмя.
— Но ти не отговори на въпроса ми — подкани го Брайс. — Би ли участвал в бунта на Шахар, ако знаеше какво ще се случи?
Той въздъхна.
— До това се опитвах да стигна: дори да не бях участвал, щях просто да си осигуря захаросан вариант на сегашния ми живот. Защото и сега съм легионер, когото използват заради така наречените му дарби; просто официално съм роб, а не ангел на принудителна служба. Единствената друга разлика е, че служа във Валбара, на архангел, който уж ми е обещал опрощение за така наречените ми грехове.
— Ти не ги смяташ за грехове.
— Не. Смятам, че ангелската йерархия е пълен абсурд. С право въстанахме.
— Въпреки че платихте скъпо?
— Да. И това е отговорът ми. Продължавам да го правя, макар и да знам какво ще се случи. А ако някога се освободя… — Брайс спря да бърка и го погледна немигващо. — Помня всеки от противниците ни на онова бойно поле. И всички ангели, астери, сенатори и губернатори, присъствали на осъждането ни.
Той се опря на кухненския плот зад тях и отпи от бирата си, оставяйки я сама да се досети какво ги чака.
— А след като ги избиеш до един? Тогава какво?
Той примига смаяно заради липсата на страх и укор във въпроса й.
— Ако изобщо оцелея.
— Ако оцелееш след сблъсъка с архангели и астери. Какво ще правиш след това?
— Не знам. — Хънт й се поусмихна. — Може пък с теб да измислим нещо, Куинлан. Ще имаме векове пред себе си.
— Ако направя Скока.
Той се смая.
— Наистина ли би се отказала от него?
Рядко — изключително рядко се случваше ванир да не изпълни Скока и да остане простосмъртен.
Брайс добави още зеленчуци и подправки в тигана и сложи една опаковка ориз полуфабрикат в микровълновата.
— Не знам. Ще ми трябва Спасително въже.
— Рун?
Макар и двамата да не си го признаваха, брат й беше готов да се изправи лице в лице с всеки звяр от Ямата, за да я защити.
Погледът й се изпълни с презрение.
— Изключено.
— Хвойна тогава?
Някой, към когото изпитваше искрено доверие и любов.
— Би го направила за мен, но някак не ми се връзва. А не ми допада идеята да използвам служебно назначен.
— Аз използвах такъв. Получи се. — Той видя въпросите в очите й и я прекъсна, преди да ги е изрекла на глас. — Може би ще размислиш някой ден.
— Може би. — Тя прехапа долната си устна. — Съжалявам за приятелите ти.
— И аз за твоите.
Брайс кимна с благодарност и продължи да бърка.
— Знам, че хората не го разбират. Но просто… светлината в мен угасна след онази нощ. Даника не ми беше нито сестра, нито любовница. Но беше единственият човек, с когото можех да бъда себе си, който никога не ме съдеше. Единственият човек, който винаги си вдигаше телефона или ми връщаше обаждането при първа възможност. Единственият човек, който ми вдъхваше смелост, защото знаех, че каквото и да ставаше, колкото и тежки, срамни и гадни моменти да ми поднасяше животът, тя винаги щеше да е в моя ъгъл. Че ако всичко отидеше по дяволите, щях да си поговоря с нея и нещата щяха да се наредят.