Очите й просветнаха от сълзи и той едва се сдържа да не скъси разстоянието помежду им и да я хване за ръката.
Тя продължи:
— Но… времето не лекува. Защото повече никога няма да говоря с нея. Хората май очакват вече да съм преживяла загубата й. Но не мога. Започна ли да осъзнавам новата си реалност, ми иде да се откъсна от нея. За да не бъда себе си. Мамка му, та аз дори не мога да танцувам вече, защото танците ми напомнят за нея; толкова често танцувахме заедно по нощни клубове, по улиците, в апартамента, в общежитието. Сега не си го позволявам, защото някога ми носеше радост, а. А повече не искам да изпитвам радост. — Тя преглътна. — Знам, че звучи жалко.
— Напротив — увери я тихо Хънт.
— Съжалявам, че ти напълних главата с глупости.
Едното ъгълче на устата му се вдигна.
— Може да ми пълниш главата с каквото си поискаш, Куинлан.
Тя изсумтя и поклати глава.
— Каза го с такъв тон, че прозвуча мръсно.
— Ти го каза първа.
На лицето й изплува лека усмивка, от която гърдите му се стегнаха.
— Сигурен съм, че ще продължаваш напред, Куинлан — заяви той. — Колкото и да е трудно.
— И защо си толкова сигурен?
Той прекоси с тихи стъпки кухнята, а Брайс отметна глава назад, за да го гледа в очите.
— Защото се преструваш на цинична и равнодушна, но дълбоко в себе си никога не се предаваш. Защото знаеш, че предадеш ли се, те печелят. Всички съскащи дрисльовци печелят играта. Да живееш, и то да живееш както трябва, е най-големият среден пръст, който можеш да им покажеш.
— И ти продължаваш да се бориш поради същата причина.
Той проследи с пръст татуировката през челото си.
— Да.
Брайс изхъмка и пак разбърка сместа в тигана.
— Е, Аталар, в такъв случай май ще си правим компания в окопите още известно време.
Той й се усмихна по-открито, отколкото бе дръзвал да се усмихне на когото и да било от дълго време насам.
— Знаеш ли — отвърна, — тази идея май ми се нрави.
Очите й се стоплиха още повече и по луничавите й бузи плъзна нова руменина.
— Одеве, в бара, каза „у дома"…
Вярно. Беше се опитал да не мисли за това.
Тя продължи:
— Знам, че трябва да живееш в легионерските квартири или където те прати Мика, но ако някак успеем да разрешим този случай, стаята ми за гости е твоя, стига да я искаш.
Предложението й се разля като вълна в него. И не му хрумна нито един друг отговор освен:
— Благодаря.
И очевидно повече не беше нужно.
Оризът стана готов и тя го раздели в две купи, после изсипа сместа от тигана отгоре. Подаде му едната.
— Не е висша кухня, но заповядай. Съжалявам за одеве.
Хънт погледна изпускащата пара купчинка от ориз и месо.
Беше виждал да сервират по-изтънчени ястия на кучета. Въпреки това се усмихна от сърце и гърдите му пак се стегнаха необяснимо.
— Извинението се приема, Куинлан.
Върху скрина й седеше котка.
Клепачите й толкова натежаваха от умора, че едва ги държеше вдигнати.
Очи като небето преди зазоряване я приковаваха на място.
Как е възможно да ослепиш Оракул, Брайс Куинлан?
Устата й започна да оформя дума, но сънят я придърпа обратно в прегръдката си.
Сините очи на котката кипяха. Как е възможно да ослепиш Оракул?
Тя се мъчеше да задържи клепачите си вдигнати заради настойчивостта във въпроса.
Знаеш, опита се да отговори.
Единствената дъщеря на Есенния крал — изхвърлена като боклук.
Котката или се беше досетила в онзи далечен ден пред храма, или я беше проследила, виждайки в чия вила е опитала да влезе.
Той ще ме убие, ако разбере.
Котката облиза едната си лапа. Тогава направи Скока.
Тя опита да проговори пак. Но сънят я държеше здраво в обятията си. Накрая съумя да попита: А после какво?
Мустаците на котката потрепнаха. Казах ти. Ела да ме намериш.
Клепачите й пак натежаваха — този път се спускаха за последно към дълбокия сън. Защо?