Затова Хънт грабна още няколко от кинжалите си с черни дръжки и ножа си.
Действаше съсредоточено. Целеустремено. Всяко движение на тялото му, докато обличаше черния си боен костюм, укротяваше съзнанието му, отдалечаваше го все повече и повече от него.
Телефонът извибрира върху бюрото му и той надникна към екрана колкото да види, че Брайс е кралица беше написала:
Всичко наред ли е?
Хънт нахлузи черните си ръкавици.
Телефонът му извибрира отново.
Ще поръчам супа с кнедли за обяд. Искаш ли?
Хънт обърна телефона с екрана надолу. Сякаш това би йпопречило да се досети какво му предстои да направи. Той събра оръжията си с ловкост, натрупана през вековете. Накрая си сложи шлема.
Светът потъна в равнодушна пресметливост, цветовете му притъмняха.
Чак тогава взе телефона си и написа на Брайс:
Няма нужда. До после.
Получи отговора й чак като стигна до площадката за кацане на легионерските квартири. През цялото време гледаше как балончето с многоточие, обозначаващо, че пише съобщение, ту се появява, ту изчезва. Сякаш му беше написала десет различни отговора, преда да се спре на:
Добре.
Хънт изключи телефона, отвори вратите към площадката с рамо и излезе на открито.
Беше като тъмно петно в яркия свят. Сянка сред слънчевия ден.
Размаха криле и излетя. Без да погледне назад.
Нещо не беше наред.
Брайс го осъзна, когато мина цял час, без да й пише.
И страхът й се задълбочи от смътния му отговор на съобщението й. Не споменаваше защо са го призовали в Комициума, какво прави.
Сякаш някой друг го беше написал вместо него.
Брайс подхвана десетина различни отговора на това нехънтско съобщение.
Моля те, кажи ми, че всичко е наред.
Напиши 1, ако ти трябва помощ.
Да не би да те обидих някак?
Какво има?
Да дойда ли в Комициума?
Да откажеш супа с кнедли — да не би някой да е откраднал този телефон?
Три съобщенията си на няколко пъти, докато накрая не написа:
Притеснявам се. Моля те, обади ми се.
Тогава осъзна, че няма право да се притеснява, да изисква обяснения от него.
И му изпрати просто жалкото:
Добре.
Не получи друго съобщение. И през целия работен ден проверяваше маниакално телефона си.
Нищо.
Тревогата се гърчеше като кълбо червеи в корема й. Дори не си поръча супа. Камерите на покрива цял ден показваха Наоми, седнала на ръба със стегнато лице.
Брайс се качи при нея към три.
— Имаш ли представа къде е? — попита я, обгърнала напрегнатото си тяло с ръце.
Наоми я изгледа преценяващо.
— Хънт е добре — отговори. — Той… — Спря се, прочела нещо по лицето на Брайс. В очите й просветна изненада. — Добре е — повтори накрая с по-мек тон.
Докато се прибере у дома, охранявана от Наоми на съседния покрив, Брайс вече не вярваше на ангелката.
Затова реши да зареже предпазливостта и високото си самочувствие.
Застанала в кухнята, докато стрелките на часовника пълзяха към осем, написа на Хънт:
Моля те, обади ми се. Тревожа се за теб.
Изпрати няколкото думи в пространството, където хвърчаха съобщенията, и си отдъхна.
Изведе Сиринкс за последната му вечерна разходка, стиснала телефона си в ръка. Сякаш колкото по-силно го стискаше, толкова по-вероятно беше да й отговори.
В единайсет се предаде и набра един познат номер. Рун вдигна на първото позвъняване.
— Какво има?
Не я интересуваше как веднага е усетил, че нещо не е наред.
— Исках…
Тя преглътна сухо.
— Брайс — подкани я той с изострен глас.
На заден фон се чуваше музика, но звученето й се променяше, сякаш брат й се преместваше на по-тихо място.
— Да си виждал Хънт днес? — попита го тя с писклив глас.
— Всичко наред ли е? — поинтересува се отнякъде Флин.
Рун просто я попита:
— Какво е станало?
— Виждал ли си Хънт някъде, на стрелбището или.
Музиката заглъхна. Чу се трясък на врата.
— Къде си?
— У дома.
Чак тогава се осъзна — внезапно проумя колко е глупаво да разпитва точно Рун за личния асистент на губернатора.
— Дай ми пет минути.
— Не, недей да идваш. Добре съм. Просто. — Гърлото й гореше. — Не знам къде е.
Ами ако вече беше купчина от кости, плът и кръв?
Когато мълчанието й продължи твърде дълго, Рун заяви с овладяно напрежение:
— Веднага ще изпратя Дек и Флин да.