Хънт стисна устни.
— Мамка му!
— Наблюдавали всички автогари, но жриците успели да ни измъкнат от града с надеждата, че ще стигнем чак до главното седалище на Дома на пръст и кръв в Хилен, където майка ми можела да потърси убежище. Дори баща ми нямало да посмее да навлезе в тяхна територия. Чакало ни обаче тридневно пътуване, а жриците от Коринт нямало как да ни защитават от елфически воини. Затова ни закарали до храма на Солас в Оя, на пет часа път от техния храм, където да си починем, но и да вземем свещения ни пазител.
— Рандъл. — Хънт се усмихна. После вдигна вежда. — Чакай малко. Рандъл е бил слънчев жрец?
— Не точно. Бил се върнал от фронта преди година, но нещата, които правил и виждал по време на службата си… Повлияли сериозно на психиката му. Не искал да се прибира у дома, защото не можел да погледне семейството си в очите. Затова се посветил в служба на Солас с надеждата да изкупи вината си донякъде. Оставали му две седмици до свещената клетва, когато върховният жрец го помолил да ни придружи до Хилен. Много от жреците са обучени бойци, но Рандъл бил единственият човек, а върховният жрец предположил, че майка ми не би се доверила на ванир. Малко преди да стигнем до Хилен, хората на баща ми ни настигнали. Очаквали да намерят безпомощна истерична жена. — Брайс пак се усмихна. — Само че ги посрещнали легендарен снайперист и майка, готова да премести планини, за да опази дъщеря си.
Хънт изопна гръб.
— Какво станало?
— Каквото си представяш. След това родителите ми покрили всичко. — Тя го погледна. — Моля те, не казвай на никого. Просто. Никой така и не потърсил елфите, които не се върнали в Лунния град. Трябва да остане тайна.
— Ще си мълча.
Брайс се усмихна мрачно.
— В Дома на пръст и кръв буквално нарекли майка ми избраница на Ктона, а Рандъл — избраник на Солас, и дрън-дрън, и още един куп религиозни глупости, но накратко казано, Рандъл получил официална заповед да ни закриля, а с такава заповед човек не се ебава. Накрая ни завел в дома си и както се досещаш, не положил клетва пред Солас. — Тя се усмихна топло. — Предложил брак на майка ми до края на годината. И оттогава са отвратително влюбени.
Хънт също се усмихна.
— Радвам се да чуя, че понякога на добрите хора им се случват хубави неща.
— Да. Понякога.
Напрегнато мълчание се спусна помежду им. В леглото й — бяха в нейното легло, а едва сутринта си беше представяла как разтваря краката й върху кухненския плот…
Брайс преглътна сухо.
— След пет минути почва „Голи и зъбати“. Искаш ли да го гледаме?
Хънт й се усмихна бавно, сякаш отлично знаеше защо е преглътнала така, но просто се отпусна назад върху възглавниците, разгърнал криле под себе си. Хищник, готов да чака плячката сама да дойде.
Проклятие.
Той й смигна и пъхна ръка под главата си. Бицепсите му изпъкнаха и очите му проблеснаха, сякаш отлично знаеше и това.
— О, да.
Хънт не беше подозирал колко много е искал да й зададе този въпрос. Колко силно се е нуждаел от отговора й.
Приятели. Думата далеч не обхващаше всичко помежду им, но беше правилна.
Той седеше облегнат на масивната лицева дъска на леглото й, докато гледаха заедно глупавия сериал. Към средата на епизода Брайс започна да коментира колко изтъркан бил сюжетът. Той също се намеси в коментара.
След сериала започна риалити състезание, в което различни ванири изпълняваха подвизи, изпитващи силата и ловкостта им, и двамата решиха, че естествено, трябва да изгледат и него. Естествено. Той си позволи да се отпусне с това чувство.
Колкото и опасно да му се струваше.
58
Сутринта, докато Брайс се обличаше за работа, Ембър й изпрати съобщение с час и адрес за преглед при медвещица.
Днес в единайсет. На пет пресечки е от галерията. Моля те, отиди.
Брайс не й отговори. Със сигурност нямаше да отиде.
Защото имаше друга уговорка в Месарския пазар.
Хънт искаше да го посетят вечерта, но тя знаеше, че търговците са много по-приказливи през по-спокойните дневни часове, когато не се спускаха да примамват обичайните вечерни купувачи.
— Днес пак си мълчалив — отбеляза Брайс, докато вървяха по оживените пътеки на склада.