Вече посещаваха трети — първите два бързо се оказаха загуба на време.
Търговците не знаели нищо за никакви наркотици. Това било стереотип за Месарския пазар, който изобщо не им се нравел. Не познавали никого, способен да им помогне. Не искали знаци в замяна на информация, защото наистина не знаели нищо.
При всеки разговор Хънт стоеше на няколко сергии разстояние, защото никой не би говорил с легионер, и то от Разгромените.
Сега прибра криле плътно към тялото си.
— В момента пропускаш прегледа си при медвещер. Не си мисли, че съм забравил.
Брайс съжали, че му е споменала за него.
— Не си спомням да съм ти давала разрешение да си вреш носа в моите работи.
— Пак ли се върнахме към това? — Той се засмя. — Предполагах, че гушкането пред телевизора ми дава право поне да изразявам мнението си, без да ме хулиш.
Тя врътна очи.
— Не сме се гушкали.
— Какво точно искаш? — попита я Хънт, разглеждайки древните ножове, изложени на една сергия. — Гадже, другар или съпруг, който просто ще си мълчи, ще се съгласява с всяка твоя дума и няма да смее да те помоли за каквото и да било?
— Разбира се, че не.
— Това, че съм мъж и имам свое мнение, не ме прави тираничен психопат.
Тя пъхна ръце в джобовете на якето на Даника.
— Вече знаеш колко си е изпатила майка ми заради един тираничен психопат.
— Знам. — Погледът му се смекчи. — Но погледни ги сега с баща ти. Той изразява мнението си. Пък и ми се струва доста голям психопат, когато става дума за безопасността на вас двете.
— Представа си нямаш — оплака се Брайс. — Не бях ходила на нито една среща с момче, преди да вляза в университета.
Хънт вирна вежди.
— Сериозно? Мислех си, че…
Той поклати глава.
— Какво?
Хънт сви рамене.
— Човешките момчета сигурно са пълзели след теб.
Брайс едва се сдържа да не го погледне заради начина, по който произнесе „човешките момчета“, сякаш бяха съвсем различна порода от зрял малак като него.
И да, реално бяха, но тази мъжкарска арогантност…
— Е, дори да са искали, не смееха. Възприемаха Рандъл като бог и макар че той никого не заплашваше, всички живееха с мисълта, че съм забранена.
— Мен това не би ме спряло.
Бузите й пламнаха от дрезгавината в гласа му.
— Добре, но дори да не издигаха Рандъл в култ, аз бях различна. — Тя посочи заострените си уши. Високото си тяло. — Прекалено елфическа за човеците. Клетата аз, нали?
— Така се гради характер — отвърна Хънт, оглеждайки разноцветните опали на една сергия: бели, черни, червени, сини, зелени, прорязани от дъгоцветни жилки, сякаш артериите на земята се бяха запечатали завинаги в скъпоценните камъни.
— За какво са? — попита той хуманоидката с черни пера, навярно сврака.
— Талисмани — обясни метаморфката, махвайки с перната ръка към изложените камъчета. — Белият опал е за радост; зеленият е за богатство; червеният е за любов и плодовитост; синият е за мъдрост. Ти избираш.
— Черният за какво е? — попита Хънт.
Ониксовата уста на свраката се изви нагоре.
— За обратното на късмета. — Тя потупа с пръст стъкления купол, под който беше затворила черните опали. — Скрий го под възглавницата на врага си и ще видиш.
Брайс се прокашля.
— Интересно звучи, но.
Хънт извади един сребърен знак.
— Белият.
Брайс вдигна вежди, а свраката грабна монетата и сложи един бял опал в отворената длан на Хънт. Тръгнаха си, без да отвърнат на благодарностите й.
— Не предполагах, че си суеверен — коментира Брайс.
Хънт спря в края на редицата сергии, хвана я за ръката и пусна в шепата й опала, стоплен от кожата му. Камъчето с размерите на гарваново яйце проблесна под високите първосвети.
— Добре ще ти дойде малко радост — каза й тихо.
Нещо ярко пламна в гърдите й.
— На теб също — отвърна тя и понечи да му върне опала.
Хънт обаче отстъпи назад.
— Това е подарък.
Лицето й пак се стопли и тя се усмихна свенливо, чудейки се накъде да погледне. Макар че усещаше погледа на Хънт върху себе си, докато прибираше опала в джоба на якето си.
Опалът беше глупаво хрумване. Импулсивно.
И по всяка вероятност пълна измишльотина, но Брайс поне го прие. Без да коментира колко е загубил форма за тези неща; все пак от двеста години не беше купувал подарък за жена.
Шахар щеше да му се усмихне заради опала — и бързо да го забрави. Имаше цяла съкровищница в алабастровия си дворец: с диаманти колкото топки за сънбол; масивни плочки смарагд, подредени като тухли; цели вани с рубини. Някакъв си малък бял опал, пък бил той талисман за радост, щеше да е като зрънце пясък на километричен плаж. Тя щеше да оцени жеста му, но не след дълго щеше да забрави камъчето в някое чекмедже. А и той, толкова вглъбен в каузата им, вероятно също щеше да го забрави.