Тихо дращене се проточи по цялата дължина на библиотеката. Брайс си придърпа таблета на Лехаба и усили звука, изпълвайки помещението с музика.
Отекна силно, гневно блъскане. С ъгълчето на окото си видя как нокът отплува в другата посока и полупрозрачната му опашка проряза мътната вода.
Кой би предположил, че поп музиката ще отблъсква толкова успешно езерната твар?
— Иска да ме убие — прошепна Лехаба. — Усещам го.
— Едва ли би го заситила — коментира Брайс. — Та ти не си дори една хапка.
— Знае, че ако ме потопи във вода, ще умра мигновено.
Брайс вече се беше уверила, че това е нов вид мъчение за Лехаба. Начин Джесиба да я държи под контрол, да я затвори в още една клетка, освен библиотеката, както беше затворила всички животни наоколо. Какъв по-добър начин да държиш под напрежение огнена феичка от това да сложиш пред очите й четиристотин хиляди литров аквариум?
— Иска да убие и теб — пророни Лехаба. — Игнорираш го и това го вбесява. Виждам с каква омраза и с какъв глад те гледа, Биби. Много внимавай, като го храниш.
— Винаги внимавам.
Пък и отворът за хранене беше твърде малък, за да излезе през него. А понеже ноките се бояха от въздуха и не смееха да показват глави над водата, само ръцете му представляваха заплаха, ако вратичката беше отворена, а платформата за хранене беше свалена във водата. Но съществото обикновено стоеше сред камъните на дъното и чакаше пържолите да се спуснат бавно до него.
Искаше да ловува. Искаше нещо голямо, сочно и уплашено.
Брайс надникна към тъмния аквариум, осветен само от три слаби лампички.
— На Джесиба скоро ще й омръзне и ще го подари на някой клиент — излъга тя Лехаба.
— Защо ни колекционира така? — прошепна феичката. — Аз не съм ли личност? — Тя посочи татуировката на китката си. — Защо държат на това?
— Защото живеем в република, чиито управници са решили да наказват всяка заплаха за реда; и то да я наказват толкова сурово, че всички други да си помислят дали да се бунтуват срещу тях.
Безизразни, студени думи.
— Някога замисляла ли си се какво би било без астерите?
Брайс й стрелна предупредителен поглед.
— Млък, Лехаба.
— Но Биби…
— Млък, Лехаба.
Из цялата библиотека имаше камери, които записваха и звука. Само Лехаба ги следеше, да, но да говори за това точно тук.
Феята се понесе към диванчето си.
— Ати би си поговорил с мен.
— Ати е роб и няма какво да губи.
— Не говори така, Биби — изсъска й феичката. — Винаги има какво да изгубиш.
Брайс беше в лошо настроение. Може би се беше скарала с Рун или Хвойна. Сутринта му направи впечатление, че доста често проверява телефона си, сякаш очакваше обаждане или съобщение. Но не получи нищо. Поне докато я изпрати до галерията. А ако съдеше по умисления й гневен поглед, като си тръгна преди залез, още не беше получила нищо.
Не тръгна към дома, а към близката пекарна.
Хънт я следеше по покривите и видя как влиза в тюркоазения магазин и три минути по-късно излиза с бяла кутия.
После се запъти към реката, заобикаляйки работници, туристи и пазаруващи, всички тръгнали нанякъде в края на деня. Дори да знаеше, че я следва, като че ли не я беше грижа. Нито веднъж не вдигна поглед към небето, отправяйки се към една дървена пейка на крайречния булевард.
Залязващото слънце позлатяваше мъглите на Костения квартал. На няколко крачки надолу по павираната алея се издигаха тъмните арки на Черното пристанище. Днес под тях не стояха опечалени семейства, чакащи черната лодка да вземе ковчезите им.
Брайс седна на пейката с изглед към реката и Спящия град, остави кутията от пекарната до себе си и пак провери телефона си.
Тъй като тя очевидно нямаше намерение да му сподели какво я гложди, Хънт кацна тихо и седна от другата страна на бялата кутия.
— Какво има?
Брайс продължи да се взира в реката. Изглеждаше сломена. Като онази нощ в стаята за разпити на легиона.
Без да го погледне, промълви:
— Днес Даника щеше да навърши двайсет и пет.
Хънт застина.
— Днес е… Днес е рожденият й ден.
Тя пак надникна към телефона, оставен на пейката.
— Никой не се сети. Нито Хвойна, нито Фурия… Нито дори майка ми. Миналата година се сетиха, но явно е било еднократно.
— Можеше да ги подсетиш.
— Знам, че са заети. Пък й. — Тя прокара ръка през косата си. — Откровено казано, очаквах да се сетят сами. Исках да се сетят. Да почетат паметта й някак, дори само с някое изтъркано съобщение като „Липсва ми“ или нещо такова.