— Какво има в кутията?
— Кроасани с шоколад — отговори дрезгаво. — Даника винаги си поръчваше от тях за рождените си дни. Бяха й любими.
Хънт вдигна поглед от кутията към нея, после и към Костения квартал отвъд реката. Колко ли кроасана я беше видял да изяде през седмиците си с нея? Навярно защото я свързваха с Даника, както белегът на бедрото й. Като върна очи към нея, я завари със свити, разтреперани устни.
— Гадно е — пророни тя с гърлен глас. — Гадно е, че всички просто… продължават напред и забравят. И очакват от мен да забравя. А аз не мога. — Тя потри гърдите си. — Не мога да я забравя. Сигурно е смахнато, че нося кроасани за рождения ден на мъртвата си приятелка. Но светът просто продължи напред. Сякаш тя изобщо не е съществувала.
Той я погледа един дълъг момент. После каза:
— И аз имах такава връзка с Шахар. Не познавах друга като нея. Мисля, че я обикнах в мига, в който я видях в двореца й, въпреки че беше недостижима за мен като луната. Но и тя ме забеляза. И незнайно защо избра мен. От всички други. — Той поклати глава. Думите сякаш напускаха устата му с ръждиво скърцане, изпълзели от кутията, в която толкова дълго ги бе държал заключени. — Бях готов на всичко за нея. И правех всичко за нея. Каквото поискаше. А когато всичко отиде по дяволите, когато ми казаха, че я няма вече, отказах да го повярвам. Как така я нямаше вече? Все едно ми казваха, че слънцето го няма вече. Просто… без нея не ми оставаше нищо. — Хънт прокара ръка през косата си. — Това няма да те утеши, но на мен ми бяха нужни петдесет години да повярвам. Че всичко е приключило. Но дори сега.
— Още ли я обичаш толкова много?
Той я погледна нетрепващо в очите.
— След смъртта на майка ми направо потънах в скръбта си. Но Шахар… тя успя да ме извади оттам. Върна ми живота. Помогна ми да опозная способностите си. Винаги ще я обичам поне заради това.
Брайс отправи поглед към реката.
— Не бях предполагала, че двамата с теб сме като огледала — пророни тя.
Той също. Но едни нейни думи се върнаха в съзнанието му: Изглеждаш точно както аз се чувствам всеки ден, беше му прошепнала, докато го почистваше след последната мисия на Мика.
— Това лошо ли е?
Едното ъгълче на устата й се вдигна в полуусмивка.
— Не. Не е лошо.
— И не си стресирана, че Умбра Мортис се оказва емоционалният ти близнак?
Лицето й пак придоби мрачно изражение.
— Така те наричат, но това не си ти.
— Тогава кой съм аз?
— Таралеж в гащите. — Усмивката й беше по-ярка от слънцето, залязващо над реката. Той се засмя, а Брайс добави: — Ти си ми приятел. Който гледа глупави телевизионни предавания с мен и търпи простотиите ми. Ти си приятелят, пред когото не чувствам нужда да се оправдавам, не и във важните моменти. Виждаш ме такава, каквато съм, и не бягаш от мен.
Той вля в усмивката си всичката светлина, която разпалиха думите й.
— Това ми харесва.
Бузите й поруменяха, но тя въздъхна и погледна кутията.
— Е, Даника. Честит рожден ден.
Отлепи лепенката и отвори капака.
Усмивката й изчезна. Тя затвори капака, преди Хънт да погледне вътре.
— Какво има?
Брайс поклати глава и понечи да грабне кутията — но Хънт я докопа преди нея, сложи я в скута си и я отвори.
Вътре имаше половин дузина кроасани, старателно подредени. А върху най-горния с шоколадова глазура изящно бе изписана една дума: Боклук.
Не гнусната обида го прониза като меч. Не тя, а разтрепераните й ръце, почервенялото й лице, стиснатите й устни.
— Просто изхвърли кутията — прошепна му Брайс.
В молбата й нямаше и следа от обичайната й разпаленост, от онази жар. Само болезнена умора и унижение.
В главата му се спусна тишина. Убийствена тишина.
— Просто я хвърли, Хънт — прошепна му отново тя.
В очите й вече проблясваха сълзи.
Хънт взе кутията. Изправи се.
Досещаше се чие дело е това. Кой беше поръчал надписа. Кой бе изкрещял същата тази дума — боклук — подир Брайс миналата седмица, когато тръгваха от Бърлогата.
— Недей — каза умолително Брайс.
Но Хънт се изстреля във въздуха.
Амели Рейвънскрофт се смееше с приятелите си и пиеше бира, когато Хънт влетя в бара в Лунната гора. Посетителите се разпищяха и заотскачаха назад, обгръщайки се в защитни магии.
Но Хънт виждаше само нея. Виждаше удължаващите й се нокти, презрителната й усмивка. С едно премерено движение остави кутията от пекарната върху дървения бар.