Беше разбрал къде се намира метаморфката, с бързо обаждане до Помощната гвардия. И Амели като че ли го очакваше — или поне Брайс. Тя облегна гръб в бара и подхвана насмешливо:
— Я виж ти кой…
Хънт я хвана за гърлото и я прикова към близката стена.
Ръмженето и опитите на глутницата й да атакуват щита му от гърчещи се светкавици бяха просто страничен шум. Изцъклените от шок очи на Амели бързо плувнаха в страх, когато изрева в лицето й.
После обаче процеди съвсем тихо:
— Повече няма да говориш с нея, няма да припарваш, няма дори да си помисляш за нея. — Пусна през дланите си достатъчно светкавици, че да прониже тялото й с остра болка. Амели започваше да се задушава. — Ясно ли е?
Клиентите на бара вече се обаждаха на 33-ти легион или Помощната гвардия.
Амели дращеше китките му, риташе с ботуши пищялите му.
Той затегна хватката си още повече. Около врата й се заусукваха светкавици.
— Ясно ли е?
Говореше с леден глас. Съвършено спокоен. Гласът на Умбра Мортис.
Забеляза някого с периферното си зрение. Итън Холстръм.
Но Итън гледаше не него, а Амели.
— Какво си направила, Амели?
Хънт изръмжа в лицето на вълчицата:
— Не се прави на глупав, Холстръм.
Итън видя кутията от пекарната върху бара. Амели се замята още повече, но Хънт я държеше прикована към стената, докато Вторият й поглеждаше в кутията.
— Какво е това? — попита тихо Итън.
— Питай алфата си — процеди Хънт.
Итън застина. Но Хънт не го интересуваше какво минава през главата на вълка. Той срещна отново огнения поглед на Амели и каза:
— Ще я оставиш на мира. Завинаги. Разбра ли?
Амели като че ли се канеше да го наплюе, затова и пусна още малко от енергията си, прогаряйки я отвътре. Тя се загърчи, засъска и започна да се дави. Но накрая кимна.
Хънт веднага освободи гърлото й, задържайки я със силата до стената. Плъзна поглед по нея, после и по глутницата й. Накрая впи очи в Итън, чието изражение бе преминало от ужас към нещо като скръб — явно беше осъзнал какъв ден е, и беше навързал нещата; или поне се беше досетил кой винаги е искал кроасани с шоколад на този ден.
— Всички сте жалки — заяви Хънт.
После си тръгна. И летя бавно до вкъщи.
Брайс го чакаше на покрива. С телефон в ръка.
— Не — каза на онзи от другата страна на линията. — Не, върна се.
— Добре. — Хънт чу гласа на Исая и май се канеше да добави нещо, когато Брайс му затвори.
Тя прегърна тялото си.
— Ти си проклет кретен.
Хънт не го отрече.
— Амели мъртва ли е?
По лицето й се четеше страх — искрен страх.
— Не.
Думата прокънтя като гръмотевица от устата му, оставяйки диря от свистящи светкавици.
— Ти… — Брайс потри лицето си. — Не съм те…
— Не ме наричай алфа-задник със собственически и агресивни наклонности, или каквито там термини използваш.
Тя свали ръце с пребледняло от ужас лице.
— Току-що си навлече толкова неприятности, Хънт. Гарантирам ти.
Страх я беше за него. Страх я беше за него.
Хънт прекоси разстоянието помежду им. Хвана ръцете й.
— Ти си моето огледало. Сама го каза.
Целият трепереше. Незнайно защо трепереше в очакване на отговора й.
Брайс погледна ръцете си, стиснати в неговите, и отвърна:
— Да.
Сутринта Брайс писа на брат си:
Дай ми телефонния номер на твоята медвещица.
Рун и го изпрати веднага, без да задава въпроси.
Брайс й се обади незабавно, набирайки номера с разтреперани ръце. Медвещицата с медения глас можеше да я приеме на мига. Без да се замисля, Брайс нахлузи шортите си за бягане и една тениска и писа на Джесиба:
Имам час за медицински преглед. Ще пристигна в галерията до обяд.
Завари Хънт да прави закуска. Впери поглед в него и той вирна вежди.
— Знам откъде можем да се сдобием с отрова от кристалос за опитите на медвещицата — обяви тя.
61
Искрящо чистата бяла клиника на медвещицата беше доста по-малка от тези, които Брайс беше посещавала досега. И над входа й нямаше стандартната синя неонова табела, каквито светеха през пресечка в града, а дървена и позлатена, върху която старателно бе изрисуван символ с метла и звънец. Всъщност това беше единственото старовремско нещо в цялата клиника.
Една от вратите по коридора зад рецепцията се отвори и медвещицата тръгна към нея. Къдравата й коса беше прибрана в кок, разкриващ изящното й тъмно лице.