Искам да отстъпя мястото си на друг.
Знам защо си тук, Брайс Куинлан. И чий достъп искаш да откупиш.
Той я изгледа иронично.
Нима не желаеш един ден да намериш дом сред почетните покойници? Засега везната клони натам; ако продължи по този път, ще те приветстваме тук, когато настъпи моментът.
Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.
Знай, че ако го сториш, никоя от другите Тихи земи на Мидгард няма да е отворена за теб. Нито Костеният квартал, нито Катакомбите на Вечния град, нито Летните острови на север. Никоя, Брайс Куинлан. Откажеш ли се от вечния си дом тук, отказваш се изобщо от него.
Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.
Млада си и покосена от скръб. Животът ти може да изглежда дълъг сега, но е само миг от вечността.
Искам да й отстъпя мястото си.
Толкова ли си сигурна, че Даника Фендир няма да бъде приета тук? Никаква вяра ли нямаш в действията и постъпките й приживе?
Искам да й отстъпя мястото си. Вече говореше през ридания.
След това няма връщане назад.
Искам да й отстъпя мястото си.
Тогава го кажи, Брайс Куинлан, и считай сделката за сключена. Кажи го за седми, последен път, и нека боговете и мъртвите, и всички други чуят клетвата ти. Кажи го — и е сторено.
Тя не се поколеба. Познаваше древния ритуал, защото беше прочела за него в архивите на галерията. Откъдето открадна и Мъртвешкия знак. Самият Подземен крал го беше дал на Джесиба, когато положила клетва за вярност към Дома на пламъци и сенки.
Искам да отстъпя мястото си на Даника Фендир.
И се случи.
Брайс не усети никаква разлика, след като я изпратиха обратно през реката. Нито в дните след това. Дори майка й не долови промяна — и така й не разбра, че Брайс се е изнизала от хотелската им стая посред нощ.
През двете години оттогава Брайс понякога се питаше дали не е сънувала всичко, но погледнеше ли в чекмеджето в галерията, където държаха всички стари монети, намираше само тъмно петно на мястото на Мъртвешкия знак. Джесиба още не беше забелязала липсата му.
И Брайс сравняваше неговата липса с тази на шанса си за вечен покой. Представяше си всички останали монети, удобно разположени в кадифените им отделения в чекмеджето, също като душите на всичките й покойни близки, благословени да прекарат вечността заедно. А нейната монета я нямаше — сякаш беше заличена, както щеше да се заличи и душата й в мига на смъртта й.
Но твърдението на Сабин, че Даника страдала в Костения квартал… Брайс отказваше да повярва. Защото ако наистина беше така. Не. Даника си бе заслужила мястото в Костения квартал, нямаше повод да се срамува, каквото и да разправяха Сабин и другите задници. Независимо дали Подземния крал, или който там вършеше тази работа, беше отсъдил душата й за достойна.
Брайс прокарваше пръсти през копринената коса на Хънт, докато дълбокото му дихание изпълваше стаята.
Този свят беше ужасен.
И пълен с отвратителни жители. А свестните винаги опираха пешкира.
Тя взе телефона си от нощното шкафче и започна да пише съобщение.
Изпрати го веднага, без да си даде време да изтрие написаното до Итън. Първото й съобщение до него от две години. Паническите му въпроси от онази кошмарна нощ, последвани от студената заповед да не се явява на Отплаването, бяха последните думи в чата им, започнат преди пет години.
Предай на алфата си, че Конър не й обръщаше внимание, защото винаги е знаел що за лайно е. И предай на Сабин, че ако я видя отново, ще я убия.
Брайс легна до Хънт, гледайки да не докосва обезобразения му гръб.
Телефонът й извибрира. Итън беше написал:
Нямам пръст в случилото се днес.
Брайс му отговори:
Отвращавате ме. Всичките до един.
Итън не й отвърна. Тя остави телефона си, въздъхна дълбоко и опря чело в рамото на Хънт.
Щеше да намери начин да въздаде справедливост. Някак. Някой ден.
Хънт открехна очи. Пулсираща болка обземаше тялото му. Но поне беше притъпена — навярно с някакъв еликсир или лекарство.
Уравновесяващата противотежест, с която бе свикнал на гърба си, я нямаше. Липсата й го връхлетя като камион. Но в тъмнината витаеше тихо женско дишане. Райски аромат изпълни ноздрите му и мигновено го успокои. Облекчи болката.
Когато очите му се приспособиха достатъчно към мрака, осъзна, че е в спалнята на Брайс. И тя лежи до него. До леглото имаше медицински материали и различни флакончета. Всичките за него, някои вече отворени. Часовникът показваше четири сутринта. Колко ли часове бе будувала, за да се грижи за него?