— Никой от вас не е успял да открие толкова ценна улика. Защо да внимавам, при положение че е единствената, която може да ни заведе до убиеца на Даника и глутницата „Дяволи“? Всичко се връзва, Хънт. Знам, че е така.
След кратка пауза отвори уста да продължи, но той я прекъсна с единственото нещо, способно да я спре.
— Брайс, ако тръгнем в тази посока и се окаже, че сме грешили, ако Мика разбере, че пак сме се издънили, краят на сделката ми с него ще е най-малкото зло. Следващото му наказание може да ми е последното.
Брайс изтръпна.
Хънт се пресегна да докосне коляното й въпреки протестите на цялото си тяло.
— Тази история със синта е ужасяваща. Никога… Никога не съм виждал такова нещо. — Това променяше всичко. Всичко. Дори не знаеше откъде да започне с този случай. Трябваше да се обади на няколко места. Задължително. — Но за да намерим убиеца и Рога и за да имаме бъдеще заедно след това — защото трябваше да имат бъдеще заедно и той щеше да направи всичко по силите си да им го осигури, — трябва да подходим умно. — Кимна към видеофайла. — Прати ми го. Ще го прехвърля в криптирания ни сървър, за да го погледне Вик. Да видим тя какво ще открие за тези експерименти.
Брайс огледа лицето му. Откритото й изражение едва не го накара да коленичи пред нея. Хънт зачака да му се опълчи, да се възпротиви. Да го нарече идиот.
Но тя каза само:
— Добре.
Въздъхна тежко и се отпусна назад върху възглавниците на дивана.
Беше толкова красива в този момент, че той едва се сдържа да не я докосне. И още повече, когато го попита тихо:
— Какво бъдеще си представяш за нас, Аталар?
Не трепна от изпитателния й поглед.
— Хубаво — отвърна й също толкова тихо.
Тя не го попита как биха го постигнали. Как би го постигнал той. Какво трябваше да направи.
Вместо това устните й се извиха в усмивка.
— Звучи добре.
Погледите им се сключиха за един дълъг момент, за цяла вечност.
И въпреки ужаса, който току-що бяха изгледали, и онези, които дебнеха в света извън апартамента й, Хънт пророни:
— Така ли?
— Да. — Пръстите й се заиграха с един кичур от косата й. — Ти ме целуна в кабинета на медвещицата.
Още тогава знаеше, че не бива, че е повече от глупаво, но я попита:
— Е, и?
— От сърце ли го направи?
— Да. — Никога не беше казвал по-голяма истина. — Това притеснява ли те?
Пулсът му така запрепуска, че почти го накара да забрави за болката в гърба.
— Знаеш отговора, Аталар.
— Искаш ли да го направя пак?
Проклятие, гласът му беше спаднал поне с една октава.
Тя го гледаше с бистри, блестящи очи. Изпълнени със смелост, надежда и всичко останало, което винаги го караше да забрави околния свят в нейно присъствие.
— Искам аз да го направя. — И добави: — Стига да си съгласен.
Да, да й пак да. Усмихна й се лекичко.
— Покажи какво можеш, Куинлан.
Тя се засмя тихо и вдигна лице към неговото. Хънт не посмя дори да вдиша твърде дълбоко, за да не я уплаши. Сиринкс, очевидно схванал намека, тръгна към клетката си.
Брайс вдигна разтреперани ръце към косата му, отметна един кичур и прокара пръсти по ореола му.
Той ги хвана.
— Какво става тук? — пророни и неспособен да се стърпи, долепи устни до ноктите й с цвят на здрач.
Колко ли пъти си беше представял тези ръце върху себе си? Как галят лицето му, плъзват се надолу по гърдите му, обгръщат члена му.
Тя преглътна шумно и Хънт отново целуна пръстите й.
— Това не биваше да се случва… между нас — прошепна Брайс.
— Знам — отвърна той и пак притисна устни към пръстите й, после нежно ги отвори, разкривайки сърцето на дланта й. Целуна и нея. — Но благодаря на Урд, че се случи.
Ръцете й спряха да треперят. Преплетоха пръстите си.
— По дяволите, Куинлан, просто ме целуни.
И тя го целуна. В името на черния Ад, целуна го. Думите едва бяха напуснали устата му, когато Брайс плъзна ръка по челюстта му, уви я около тила му и придърпа устните му към своите.
В мига, в който устните на Хънт срещнаха нейните, Брайс избухна.
Не знаеше дали е от седмиците без секс, или заради самия него, но нещо в нея се отприщи. Само така можеше да се опише. Тя зарови ръце в косите му и впи уста в неговата.
Нямаше плахи, леки целувки. Не и за тях. Никога за тях.