Фурия познаваше собственика Рисо — или покрай работата си, или покрай личния си живот, в каквото и да се състоеше той, — така че никога не им се налагаше да чакат на опашка. Екстравагантният метаморф пеперуда винаги им пазеше сепаре.
На никоя от усмихнатите, пъстро облечени сервитьорки, носещи питиета, не й направиха впечатление линийките лъскав бял прашец на масата и струите пушек, които Брайс бълваше през смях към сводестия огледален таван.
Хвойна имаше тренировка в студиото рано сутринта, затова не посягаше към прашеца, цигарите и алкохола. Но това не й попречи да се измъкне за двайсетина минути с един широкоплещест елф, който само зърна тъмнокафявата й кожа, изящно лице, вълниста черна коса и дълги крака, завършващи с фини копита, и едва не падна на колене пред фавна.
Брайс се потопи в пулсиращия ритъм на музиката, в еуфорията, разпалваща кръвта й по-бързо от ангел, устремен към земята, в потта, обливаща тялото й, докато се вихреше шеметно на древния дансинг. Утре сигурно нямаше да може да ходи, нито пък да мисли, но дявол да го вземе — искаше още, и още, и още.
Със смях прелетя през ниската масичка в сепарето им, скътано между две полуразрушени колони; със смях изви гръб назад, отлепяйки червен нокът от едната си ноздра, и се отпусна за миг на облегалката на тъмния кожен диван; със смях отпи по глътка вода и бъзово вино и пак се гмурна в морето от танцуващи тела.
Животът беше хубав. Животът беше дяволски хубав и нямаше търпение да направи Скока с Даника, за да го живее, докато земята не се превърне в пепел.
Хвойна танцуваше с групичка силфки, празнуващи успешния Скок на своя приятелка. Сребристите им глави бяха украсени с диадеми от светещи неонови пръчки, пълни с първосвета, който приятелката им сама бе създала при успешния си Скок. Бяха дали ореол и на Хвойна и косата й светеше в синкаво, когато протегна ръце към Брайс, преплитайки пръсти с нейните, докато танцуваха.
Кръвта на Брайс пулсираше в ритъм с музиката, сякаш беше сътворена точно за това: за мига, в който се сливаше с нотите, темпото и баса, превръщаше се в олицетворение на песента. Блестящите очи на Хвойна показваха, че я разбира — че винаги е разбирала неповторимата свобода и наслада, която носеше танцът. Сякаш телата им бяха толкова пълни със звуци, че едва ги сдържаха в себе си, едва понасяха напъна им и само с танци можеха да освободят напрежението, да се преклонят пред музиката в себе си.
Мъже и жени от всевъзможни раси се събраха да ги гледат, обливайки с похотта си кожата й като с пот. Всяко движение на Хвойна беше в толкова естествен унисон с нейните, че сякаш двете бяха въпрос и отговор, слънце и луна.
Кротката, красива Хвойна Андромеда — ексхибиционистката. Дори докато танцуваше в свещеното древно сърце на „Гарвана“, беше мила и нежна, но пак сияеше.
А може би на Брайс така й се струваше заради светлотърсача, който изсмърка преди малко.
Косата й полепваше по потния й врат, вече не чувстваше краката си заради високите токчета, гърлото й беше раздрано от всичкото крещене с песните, гърмящи в клуба.
Успя да изстреля няколко съобщения на Даника — и едно видео, защото вече не можеше да чете отговорите й.
Здравата щеше да си изпати, ако утре отидеше на работа неспособна да чете.
Времето се забави и потече мудно. Всъщност тук, докато танцуваше сред колоните, върху рухналите каменни основи на преродения храм, времето не съществуваше.
Прииска й се да живее тук.
Да напусне работата си в галерията и да заживее в клуба. Можеше да я наемат за танцьорка в някоя от стоманените клетки, висящи от стъкления таван, високо над дансинга от руини. Тук определено нямаше да нарекат тялото и „неподходящо". Точно обратното — щяха да й плащат да прави любимото си нещо, онова, което я караше да се чувства истински жива.
Съвсем разумен план, мислеше си Брайс, докато се препъваше по своята улица по-късно, без да си спомня как е тръгнала от „Гарвана", дали си е взела довиждане с приятелките си и как изобщо е стигнала дотук. С такси ли? Беше профукала всичките си знаци за лудокорена. Дали някой друг не беше платил…
Все тая. Утре щеше да му мисли. Ако въобще успееше да заспи. Искаше да будува, да танцува до края на шибания свят. Само дето краката я боляха страшно много. И бяха почти черни и лепкави…
Брайс спря пред вратата на сградата, разкопча каишките на високите си обувки и ги взе в ръка. Проклетият код. Вратата се отваряше с код.