— Мика не го е екзекутирал?
— Не. Джъстиниън и Виктория… Разпънал е ангела на кръст, а таласъмката е наказал още по-гнусно.
— Мъртви ли са?
— По-лошо. Джъстиниън още кърви във фоайето на Комициума. Дали са му нещо да забавят възстановяването на тялото му. Ако има късмет, ще умре по-скоро.
— Ами таласъмката?
— Мика е изтръгнал съзнанието й от тялото й и го е наврял в някаква стъкленица, която сложил под кръста на Джъстиниън. Говорят, че щял да я изхвърли в падината Мелиное, за да потъне чак до дъното на океана и да полудее сама в мрака.
— Мамка му. Не можеш ли да направиш нещо?
— Обвинени са в измяна към Републиката. Хванати са да съзаклятничат срещу нея. Нищо не мога да направя.
— Но Аталар не е разпнат заедно с Джъстиниън?
— Мисля, че Мика му е измислил друго наказание. Още по-страшно.
— Нима има по-страшно от мъките, които е предвидил за другите двама?
Дълга смразяваща пауза.
— Има, Рун Данаан.
Брайс позволи на думите им да я облеят като вълна. И продължи да седи на дивана, вперила празен поглед в тъмния екран на телевизора. В черната пропаст в себе си.
Четвърта част
Проломът
68
Незнайно защо Хънт беше очаквал каменна тъмница.
Странно, при положение че доста пъти беше слизал в килиите под Комициума да оставя малкото врагове, които Мика искаше живи, но някак си беше представял залавянето си като онова в Пангера: мрачните, мръсни тъмници на астерите, почти същите като онези в двореца на Сандриел.
Не очакваше да попадне в бяла стая, чиито хромирани решетки жужаха от магия, неутрализираща неговата. Екранът на отсрещната стена на коридора предаваше на живо от атриума на Комициума: тялото, заковано за железния кръст в центъра му, и стъклената кутия в основата му, покрита с капки кръв.
Джъстиниън още стенеше от време на време; пръстите на краката и ръцете му потрепваха, докато се задушаваше бавно и тялото му напразно се опитваше да излекува измъчените му дробове. Крилете му вече бяха отсечени. И оставени на мрамора под него.
Виктория, чието невидимо съзнание беше затворено в стъкленицата, бе принудена да гледа мъките му. Да гледа как кръвта на Джъстиниън се стича по капака на малкия й затвор.
Хънт седеше на твърдия нар и проследяваше всяка секунда от изтезанията им. Чу писъците на Виктория, докато Мика я изтръгваше от тялото, в което бе живяла толкова дълго. Видя как Джъстиниън се съпротивява, докато слагаха разбитото му тяло върху кръста, докато го приковаваха с железните гвоздеи. Не откъсна поглед от екрана дори когато вдигнаха кръста и той закрещя от болка.
В коридора се отвори врата. Хънт не стана от нара, за да провери кой идва. Раната на слепоочието му беше зараснала, но не беше измил кръвта, засъхнала по бузата и челюстта му.
Стъпките по коридора бяха равномерни, спокойни. Исая.
Старият му приятел спря пред решетките.
— Защо?
По красивото му лице вече го нямаше познатия чар, обичайната топлина. Само гняв, умора и страх.
Макар и да съзнаваше колко камери го следят, Хънт отвърна:
— Защото това трябва да има край.
— Краят ще дойде със смъртта ти. Със смъртта на всеки, когото обичаме. — Исая посочи екрана зад себе си, обезобразеното тяло на Джъстиниън и обляната в кръв стъкленица на Виктория. — Това кара ли те да се чувстваш на правилен път, Хънт? Струваше ли си?
Тъкмо си лягаше, когато получи съобщение от Джъстиниън, че сделката ще се състои същата вечер, и веднага осъзна, че не си струва. Дори при наличието на противосредството от медвещицата. Не и след последните седмици с Брайс. И след случилото се на дивана. Въпреки това Хънт отговори с истината, която още важеше с пълна сила:
— Нищо не се е променило от битката при връх Хермон, Исая. Не и към добро.
— Откога тримата планирате тази глупост?
— Откакто убих онези наркобарони. Откакто ми казаха за синта и какво можел да прави. И каква сила давал на Даника Фендир, когато го приемала в нормални дози. Решихме, че е време да сложим край на шибаните сделки с Мика. На играта му смърт за смърт. Решихме да убиваме само когото ние изберем.
Знаеха, че има само едно място, откъдето могат да си набавят синт. Преди няколко дни Хънт посети Змийската кралица в бърлогата й с всевъзможни отрови и й каза какво иска. Вик щеше да осигури заплащането, защото от векове събираше заплатите си.