Хънт опита да не се замисля за Брайс. За случилото се в онова фоайе.
Елфическа принцеса. Извънбрачна, но все пак единствената дъщеря на Есенния крал. Колкото и бясна да му беше, че я е лъгал, Брайс също го беше лъгала предостатъчно.
Барабанчици — дявол да го вземе, проклети барабанчици — подхванаха познатия ритъм. След миг се присъединиха и тромпетите. Приповдигнатият омразен химн на Републиката изпълни просторната стъклена зала. Всички изпънаха гърбове, а пред входните врати се заточи цяла автоколона.
Хънт вдиша рязко, когато Джесиба Рога слезе от първата кола, облечена в дълга до средата на бедрото черна рокля, прилепнала по пищните извивки на тялото й. По шията и ушите йпроблясваше древно злато, а зад нея като призрачен вятър се рееше прозирна пелерина. Дори на смайващо високите си токчета се движеше със свръхестествената грация на всички от Дома на пламъци и сенки.
Сигурно тя беше казала на Брайс как да продаде душата си на владетеля на Спящия град.
Русата магьосница вървеше, приковала сиви очи към трите знамена над стълбището: това на Валбара отляво; герба на Лунатион с лък с формата на полумесец и стрела; а в средата — емблемата с буквите SPQM и двете извити в дъги редици със звезди — флага на Републиката.
След магьосницата с отекващи стъпки влязоха вещиците. Млада вещица с тъмна кожа и свободна лазурносиня роба закрачи гордо по пътеката. Косата й, сплетена в дълга черна плитка, сияеше като изпредена от нощно небе.
Кралица Хипаксия. Едва от три месеца носеше короната с плетеница от златни и червени диви къпини на майка си и макар че лицето й беше младо и красиво, тъмните й очи издаваха изтощение, говорещо красноречиво за скръбта в душата й.
Разправяха, че кралица Хекуба я отгледала надълбоко в северната гора на планината Хелируна, далеч от покварата на Републиката. Хънт очакваше подобна личност да се уплаши от многолюдната тълпа и имперския разкош или поне да ги оглежда в захлас, но тя вървеше с гордо вдигната брадичка и уверена походка. Сякаш се беше явявала на такива събития десетки пъти.
В началото на Върховната среща щяха официално да я провъзгласят за кралица на валбарските вещици. Последната церемониалност, преди да наследи реално трона си. Но…
Хънт видя лицето й, когато го доближи достатъчно.
Познаваше я: медвещицата от клиниката. Тя го поздрави с мимолетен кос поглед.
Дали Рун знаеше с кого се е запознал, от кого е получил информация за синта?
След нея пристигнаха и мерските големци. Тарион, пременен в тъмносив костюм, вървеше с красавица в ефирна тюркоазена рокля. Не Речната кралица — тя рядко напускаше Истрос. Но тъмнокосата мерка можеше да й е дъщеря. Или поне й беше дъщеря, доколкото всички мери приемаха Речната кралица за своя майка.
Червеникавокестенявата коса на Тарион беше пригладена назад, но няколко немирни кичура провисваха над челото му. Вървейки уверено с временните си крака, мерът плъзна поглед към Хънт. Изпълнен със състрадание поглед.
Хънт не се трогна. Не можеше да забрави кой бе завел Брайс до корабчето онази нощ.
Тарион не трепна от укора в очите му. Просто му се усмихна тъжно и отново погледна напред, следвайки вещиците към мецанина и отворените врати на конферентната зала.
След него влязоха вълците. Сабин подпираше прегърбения прим, чиито кафяви очи мътнееха от старостта, а някога силното му тяло беше превито над бастун. Сабин, облечена в гълъбовосив костюм, се подсмихна злобно на Хънт, повеждайки стареца към асансьора вместо към стълбището.
Примът обаче заби пети, като осъзна накъде го води. И я задърпа към стълбището. Там започна болезнено бавното си изкачване.
Гордо копеле.
Елфите слязоха от черните си коли и закрачиха напето по килима. Предвождаше ги Есенния крал с ониксова корона върху червената си коса. Древният камък приличаше на изсечен от нощта дори под утринната светлина.
Хънт не можеше да повярва, че не му е направило впечатление досега. Брайс приличаше на баща си повече от Рун. Вярно, мнозина елфи се раждаха с такъв цвят коса и кожа, но студеното лице на Есенния крал… Безброй пъти беше виждал същото изражение по лицето на Брайс.
Не някое си злобно лордче я беше съпроводило до Оракула онзи ден, а самият Есенен крал. Той се беше отнесъл така коравосърдечно с тринайсетгодишно момиченце.
Хънт сви юмруци до тялото си. Ембър Куинлан съвсем разбираемо бе избягала в мига, в който бе видяла чудовището под привлекателната му външност. В който бе усетила бездушната му жестокост.
И бе осъзнала, че носи детето му в утробата си. Потенциален наследник на трона — и заплаха за чистокръвния му син, Избраника. Нищо чудно, че Есенния крал ги беше издирвал така безмилостно.