Наоми намери камъка на корабчето. Решихме, че може да си го искаш.
После беше добавил, сякаш му беше хрумнало впоследствие:
Той съжалява.
Брайс бе прибрала опала в чекмеджето на бюрото.
Отвори го с въздишка и погледна млечнобелия скъпоценен камък. Погали с пръст хладната му гладка повърхност.
— Ати изглежда много тъжен — отбеляза Лехаба, долитайки до главата й. Посочи таблета, където Брайс беше паузирала третото си преглеждане на записа от шествието на кадър с неговото лице. — Ти също, Биби.
Сиринкс се протегна и се прозя. Извитите му нокти проблеснаха.
— И сега какво?
Брайс сбърчи чело.
— Какво „какво“?
Лехаба прегърна тялото си с ръце във въздуха.
— Просто продължаваме постарому, нормално?
— Аха.
Искрящите й очи срещнаха тези на Брайс.
— Какво изобщо означава „нормално"?
— Звучи ми скучно.
Лехаба се усмихна леко и порозовя.
Брайс също й се усмихна.
— Ти си добра приятелка, Леле. Много добра приятелка. — Тя въздъхна отново и пламъчето на огнената феичка потрепна. — Съжалявам, че понякога аз не съм толкова добра за теб.
Лехаба махна с ръка и се изчерви.
— Ще преодолеем и тази трудност, Биби. — Кацна на рамото й и топлината й се просмука в неочаквано изстиналата кожа на Брайс. — Ти, аз и Сири. Ще се справим заедно.
Брайс протегна показалец и Лехаба го хвана с двете си огнени ръчички.
— Имаме сделка.
75
Рун беше очаквал Върховната среща да е напрегната, изпълнена със злоба и заплахи, и във всеки един момент да се чуди дали нечий гръклян няма да бъде изтръгнат. Като на всички предходни срещи.
Този път обаче единственият му враг се оказа скуката.
В рамките на цели два часа Сандриел им съобщи, че астерите наредили всеки Дом да изпрати още воини на фронта. Нямаше смисъл от възражения. Вече беше решено. Заповедта идваше директно от астерите.
После разговорите се насочиха към новите търговски предложения. И започнаха да се въртят, и въртят, и въртят в кръг — дори Мика задълба в подробности кой какво направил и кой какво получил, — и така, докато Рун не се замисли дали астерите не бяха организирали тази среща като нов вид мъчение.
Питаше се колко ли ангели от Астерската гвардия спят под шлемовете си. Беше хванал няколко по-низши членове на различни делегации да клюмат. Аталар обаче стоеше нащрек — и като че ли слушаше съсредоточено. Наблюдаваше.
Може би точно това целяха губернаторите: да отегчат всички до такава степен, че да са готови да се съгласят с всяко условие, дори и неизгодно, само и само да дойде краят на срещата.
И все пак неколцина от участниците продължаваха да протакат преговорите. Баща му беше единият, заедно с мерите и вещиците.
Най-вече една определена вещица.
Кралица Хипаксия не се обаждаше често, но и тя като Хънт слушаше внимателно всяка дума. От дълбоките й кафяви очи струеше интелект, нетипичен за крехката й възраст.
Рун се смая, като я видя първия ден — като видя познатото й лице в такава обстановка, с корона и кралски одежди. Като осъзна, че седмици наред, без изобщо да подозира, е поддържал връзка с потенциалната си годеница.
Като излизаха към трапезарията в първия ден от срещата, успя да се набута между членките на вещерското и сестринство и да попита като един истински кретен:
— Защо не каза нищо? Защо не ми каза коя си?
Хипаксия държеше подноса с обяда си с изтънченост, подобаваща на кралица.
— Не си ме питал.
— Какво правеше в онази клиника, по дяволите?
Тъмните й очи притъмняха още повече.
— Информаторите ми ме уведомиха, че в града се надигало нещо зло. Дойдох да проверя лично. Под прикритие. — Затова се бе появила на местопрестъплението след убийството на стража от храма. И в нощта, когато кристалосът нападна Аталар и Брайс в парка. — Дойдох и за да видя какво е да си… нормален. Преди да приема това.
Тя махна към короната си.
— Знаеш ли какво очаква баща ми от теб? И от мен?
— Подозирам — отвърна лаконично тя. — Но не обмислям такива, промени в живота си точно сега. — Тя му кимна и се обърна да си върви. — С когото и да било.
И просто ей така му натри носа.
Сега поне се опитваше да следи внимателно разговорите. Да не поглежда вещицата, която не проявяваше никакъв интерес да се омъжва за него, слава на шибаните богове. Дали с лечебната си дарба не долавяше онзи недостатък в тялото му, заради който щеше да е последен от кралския род? Не искаше да знае, затова прогони спомена за пророчеството на Оракула. Поне не беше единственият, игнориращ Хипаксия. Джесиба Рога не й обелваше нито дума.