Червено. С миризма на… не беше миризмата на входа.
Кръв.
А вратата на апартамента стоеше открехната.
Ключалката беше разбита, дръжката — изтръгната напълно.
Но вратата беше желязна и подсилена с най-скъпите заклинания, така че да отблъсква неканени гости, зложелатели и магия. Заклинанията бяха единственото нещо, което Брайс позволи на Даника да купи сама. И дори не я попита колко струваха, защото знаеше, че сумата вероятно е двойно по-голяма от годишната заплата на родителите й.
Но сега вратата приличаше на смачкан лист хартия.
Брайс примига ядосано и се изправи. Проклети да са наркотиците — и проклета да е Фурия! Беше обещала, че не причиняват халюцинации.
Брайс се закле повече никога да не пие и да не трови тялото си с такива боклуци. Още сутринта щеше да го заяви на Даника. Край. Точка.
Потри очи и изцапа пръстите си със спирала за мигли. Но те вече бяха изцапани с кръв.
Кръвта си оставаше. Огънатата врата — също.
— Даника? — програчи Брайс. Ако нападателят още беше вътре. — Даника?
Кървавата ръка — нейната ръка — побутна смачканата врата.
От апартамента я посрещна пълен мрак.
Медният мирис на кръв и онази смрад на гнило я блъснаха в носа.
Цялото й тяло се скова, всеки мускул застана нащрек, всеки инстинкт запищя: бягай, бягай, бягай…
Но елфическите й очи се приспособиха към тъмнината, разкривайки апартамента.
Каквото беше останало от него.
От тях.
Помощ — трябваше да извика помощ, но.
Брайс пристъпи в разгромения апартамент.
— Даника? — пророни с дрезгав, пречупен глас.
Вълците се бяха съпротивявали. Всички мебели наоколо бяха разпорени, изпотрошени.
Телата им — също. От тях бяха останали само купчини и парчета.
— ДаникаДаникаДаника.
Трябваше да извика някого, да изпищи за помощ, да се обади на Фурия или на брат си, на баща си, на Сабин…
Вратата на спалнята й беше разбита, прагът й — оплискан с кръв. Плакатите от балета висяха на съдрани ивици на леглото й.
В мозъка на костите си знаеше, че онова на леглото й не е халюцинация, че сърцето й е прокървило в гърдите й.
Върху леглото й беше Даника. На парчета.
А в долния му край, на още по-дребни парчета върху разкъсания килим, сякаш до последно бе защитавал Даника, беше Конър.
Кървавата купчина от дясната страна на леглото, най-близо до приятелката й, Торн.
Брайс остана загледана в тях дълги, дълги минути.
Може би времето спря. Може би и тя беше мъртва. Не усещаше тялото си.
Нещо метално издрънча силно. Не в апартамента, а в коридора отвън.
Тя излезе от стаята. Апартаментът се огъваше пред очите й, смаляваше се и се разширяваше, сякаш дишаше, и подът се надигаше в такт с дъха му, но Брайс успя да стигне до кухнята.
Малката кухненска маса беше на трески. Тя хвана с окървавени, разтреперани пръсти един от дървените й крака и тихо го вдигна над рамото си. После отиде да надникне в коридора.
Наложи й се да примигне няколко пъти, за да проясни безполезното си зрение. Проклети дроги…
Капакът на улея за боклук беше отворен. Вълча кръв обливаше ръждясалия метал и кървави следи по пода, оставени не от човек, а от нещо друго, водеха към стълбите.
Беше истина. Брайс примига няколко пъти и залитна към вратата.
Истина. Значи.
Видя се отстрани как изскача в коридора.
Видя как се блъсва в отсрещната стена, отскача от нея и хуква към стълбището.
Каквото и да ги беше убило, явно я беше чуло да се прибира и се беше скрило в улея за боклук, чакайки подходящия момент да й се нахвърли или да се промъкне незабелязано навън.
Брайс полетя надолу по стълбите, докато светеща бяла мъгла обгръщаше бавно зрението й, потискаше задръжките й, заглушаваше всички предупредителни сирени в ума й.
Стъклената врата в дъното на стълбището вече беше разбита. Отвън се чуваха писъци.
Брайс скочи от площадката, прелетя над стъпалата и кацна с боси крака на пода на фоайето, осеян с парчета стъкло.
Коленете й изпукаха болезнено и се подкосиха. Без да обръща внимание на стъклата, забиващи се в стъпалата й, изхвърча през вратата и заоглежда трескаво улицата…
Хората зяпаха втрещено надясно. Някои пищяха. Шофьорите и пасажерите на наспрелите коли гледаха към тясната уличка между нейната сграда и съседната.
Лицата им се размиваха и разтягаха; ужасът по тях се превръщаше в нещо гротескно, причудливо, първично й.
Това не беше халюцинация.
Брайс пробяга през улицата, следвайки писъците, силната миризма…