С раздиращ дробовете й дъх препусна по тясната странична уличка, заобикаляйки купчините боклук. Каквото и да гонеше, то имаше съвсем малка преднина.
Къде беше, къде беше?
Всяка логична мисъл се рееше като копринена лента над главата й. Тя ги четеше като електронните информационни табели на фондовата борса по някои сгради в ЦБР.
Само трябваше да го види, дори да не успее да го убие. Само да го види, колкото да го запомни. Заради Даника…
Уличката свърши и Брайс изскочи на оживеното „Сентрал авеню“, гъмжащо от бягащи хора и свирещи коли. Втурна се през капаците им, прехвърляйки се с плавни като танцови стъпки движения. Подскок, завъртане, чупка — тялото й не я предаваше. Брайс последва ужасната смрад на съществото по още една тясна уличка. И още една, и още една.
Наближаваха Истрос. Ръмжене и грохотен рев пронизаха въздуха откъм задънената уличка пред нея, по-скоро тясна пролука между две тухлени сгради.
Тя вдигна крака от маса в ръката си и й се прииска да беше взела меча на Даника вместо това… а после се зачуди дали Даника изобщо бе имала възможност да го извади от ножницата.
Не. Мечът й беше в галерията, в склада, където Даника го остави въпреки предупреждението на Джесиба. Брайс изскочи пред входа на уличката.
Имаше кръв навсякъде. Навсякъде.
А нещото по средата на уличката, не беше ванир. Поне не беше срещала такъв досега.
Демон? Някакво освирепяло същество с гладка, почти прозрачна сивкава кожа. Пълзеше на четири дълги и тънки крайника, но имаше смътно хуманоиден облик. И ядеше нещо.
Ядеше малак.
Кръв обливаше подпухналото, разбито лице на ангела, пропиваше се в косата му. Белите му криле бяха разперени и прекършени, а мощното му тяло — извито в агония, докато звярът разкъсваше гърдите му с паст, пълна с прозрачни кристални зъби, които с лекота се впиваха и в плът, и в кости.
Брайс не си позволи да мисли, да чувства.
Спусна се бързо и безмилостно, както я беше учил Рандъл.
И толкова силно удари с дървения крак главата на съществото, че изпращяха кост и дърво.
Чудовището отскочи и се завъртя; задните му крака се огънаха под него, а предните — или бяха ръце — задращиха по калдъръма.
Нямаше очи. Само гладки лицеви кости над две дълбоки цепки — носа му.
А кръвта, стичаща се по слепоочието му беше прозрачна, не червена.
Малакът простена в безсловесна молба, докато съществото душеше въздуха към нея.
Брайс стоеше задъхано и мигаше, мъчейки се да прогони светлотърсача и лудокорена от организма си, да избистри образа пред очите си…
Съществото се хвърли напред. Не към нея, а към ангела. Право към разпорените му гърди и сърцето, до което се опитваше да стигне. По-солидната плячка.
Брайс отново замахна с дървения крак. Сблъсъкът с кост отекна болезнено в дланта й. Чудовището изрева и й се нахвърли сляпо.
Тя му се изплъзна, но острите му прозрачни зъби успяха да разкъсат бедрото й.
Брайс изпищя, олюлявайки се, и този път замахна нагоре, защото съществото скочи към гърлото й.
Дървото разби прозрачните му зъби. Демонът изцвърча толкова пронизително, че тъпанчетата на елфическите й уши едва не се пръснаха.
Чу се драскане на нокти по камък, после съскане и съществото изчезна. Вече заобикаляше ъгъла на тухлената сграда, до чиято стена се беше свлякъл малакът.
Можеше да продължи да го преследва по улиците, да не го изпуска от поглед, докато не дойдеха Помощната гвардия или 33-ти…
Брайс понечи да тръгне натам, когато ангелът простена отново. Притискаше немощно длан към гърдите си. Недостатъчно силно, за да спре смъртоносното кървене. Колкото и бързо да се възстановяваше тялото му, дори да беше направил Скока, раните му бяха твърде дълбоки, за да оцелее.
От някоя от близките улици долетя писък.
Върви, върви, върви.
Лицето на ангела беше толкова разбито, че приличаше на парче безформено месо.
Дървеният крак изтрополи в кървава локва и Брайс се хвърли към ангела, едва сдържайки писъка си от огнената болка в разпореното й бедро. Сякаш някой беше изсипал киселина върху кожата й, върху костите й.
Обгърна я непоносима, непрогледна тъмнина. Превзе я цялата.
Но тя натисна силно с ръка раната на ангела, мъчейки се да не мисли за мократа съдрана плът, за нащърбените кости на изпотрошения му гръден кош. Съществото си бе пробивало път със зъби към сърцето му…
— Телефон — подхвана задъхано Брайс. — Имаш ли телефон?
Бялото крило на ангела беше толкова разкъсано, че приличаше на купчина червени трески. Въпреки това той успя да го помръдне, колкото да разкрие джоба на черните си дънки. И правоъгълната издатина в него.