Мощта на Мика протътна в библиотеката. И му отвори път през водата.
Брайс свали от стената четирите части на Богоубиеца и ги хвърли на бюрото. Отключи вратата на сейфа, извади отвътре малко стъклено флаконче и изпи съдържанието му — вероятно някакъв еликсир или друг наркотик. Кой знае какво държеше магьосницата там? Накрая извади тънък златен патрон.
Беше дълъг петнайсетина сантиметра и от едната му страна беше гравиран ухилен крилат череп. От другата — две простички думи:
Memento mori.
Помни, че си смъртен. Думи, които сега звучаха повече като обещание, отколкото като дискретно напомняне от мозайка в Месарския пазар.
Брайс захапа патрона и си придърпа първата част от разглобената пушка. Съедини я с втората.
Мика вече се изкачваше по стълбището като същинско олицетворение на смъртта.
Брайс се завъртя към останалия без стъкло вътрешен прозорец. Протегна рязко ръка и третата част от пушката — цевта — долетя от бюрото право в отворената й длан, носена от магията, с която се беше сдобила благодарение на синта във вените си. Само с няколко движения щракна цевта на мястото й.
Хукна към строшения прозорец, придърпвайки с невидим вятър и последната част от пушката, стиснала златния куршум в зъби.
Хънт за пръв път виждаше някой да сглобява оръжие, без дори да го погледне и докато тичаше към целта си. Сякаш го беше правила хиляда пъти.
Наистина го беше правила, припомни си Хънт.
Беше я отгледал Рандъл Силаго. И легендарният снайперист я беше обучил добре.
Брайс щракна и последната част, зареждайки патрона в движение. Спря се пред открития прозорец, падна на колене и опря Богоубиеца в едното си рамо.
Отне й две секунди да се прицели, да издиша, за да уравновеси тялото си — и Хънт знаеше, че те са от Лехаба. За тях беше дала живота си огнената феичка. Това беше предложила на приятелката си и Брайс ги беше приела с разбиране.
Нямаше шанс да избяга. Никой не можеше да избяга от Мика.
Лехаба й беше подарила двете допълнителни секунди, необходими да убие архангел.
Мика избухна от желязната врата — метал, вграден в дървената ламперия на галерията. И се завъртя към отворената входна врата. Към капана, който Брайс му заложи, като я отвори.
За да не погледне нагоре. За да няма време дори да надникне към нея, преди пръстът й да натисне спусъка.
И Брайс изстреля златния куршум право в шибаната глава на архангела.
81
Времето се изкриви и се разтегна.
Хънт имаше отчетливо усещане, че пада назад, въпреки че беше опрял гръб в стената и нито мускул от тялото му не трепваше.
Кафето в чашата на близката маса започна да се надига постепенно на една страна.
Смъртта на архангел, на световна сила, имаше отзвук във времето и пространството. Една секунда можеше да се проточи цял час. Ден. Година.
Затова Хънт видя всичко. Видя безумно бавните движения на всички в залата, вълната от съвършен шок, възмущението на Сандриел, побелялото от недоумение лице на Полукс, ужаса на Рун…
Куршумът на Богоубиеца още дълбаеше в черепа на Мика. Още пробиваше като свредел кост и мозък, влачейки времето след себе си.
Брайс се изправи пред строшения прозорец в кабинета. С меч в двете ръце.
Мечът на Даника — явно го беше оставила в галерията в последния ден от живота си. И Брайс сигурно го беше скрила в кабинета на Джесиба, където бе стоял през последните две години. Хънт забеляза всяка подробност от изражението на Сабин, как зениците й се разшириха и златистата й коса се люшна на една страна, когато залитна при вида на изчезналата семейна реликва…
Брайс скочи от прозореца в изложбената зала. Хънт проследи всяко нейно движение — тялото й се изви, когато вдигна меча над главата си и го спусна в дъга, летейки към пода.
Можеше да се закълне, че древният меч разряза дори въздуха. А после разряза и Мика.
Разсече главата му на две и се плъзна гладко надолу през тялото му. Буквално го разполовяваше. Само мечът на Даника беше способен на такова нещо.
Хънт напрегнато наблюдаваше тези последни моменти от живота й, преди синтът да я превземе. Това ли беше първият признак — това безумие, тази сурова, неистова ярост?
Брайс. Неговата Брайс. Неговата приятелка и много повече. Тя беше негова, а той — неин, и съжаляваше, че не й каза във фоайето на Комициума, че тя е единственото същество, което ценеше, което някога щеше да цени, и че щеше да я намери пак, дори да му отнемеше хиляда години, щеше да я намери и да осъществи с нея всичко, за което го бе подиграла Сандриел.