Брайс успя да извади телефона с една ръка. Времето продължаваше да се забавя, да се ускорява и да спира. Жестока болка пронизваше бедрото й с всяка глътка въздух.
Хвана лъскавото черно устройство в премазаната си ръка и едва не изпотроши червените си нокти, набирайки трескаво номера за спешни случаи.
Мъжки глас отговори още на първото позвъняване.
— Спасителна служба на Лунния глад.
— Помощ! — изграчи пресекливо Брайс. — Помощ!
След кратко затишие мъжът каза:
— Госпожице, трябва да ми обясните къде сте и каква е ситуацията.
— Стария площад. Реката, близо до реката, до „Сигнет Стрийт"… — Даваше му собствения си адрес. А вече се намираше на няколко пресечки оттам. И не знаеше имената на улиците. — Моля ви… моля ви, помогнете.
Скутът й прогизваше от кръвта на ангела. Коленете й кървяха, ожулени до костта.
А Даника беше...
А Даника беше...
А Даника беше...
— Госпожице, кажете ми къде сте, и вълците ще са при вас до една минута.
Тя зарида и ангелът докосна с омекнали пръсти раздраното й коляно. Сякаш за да я утеши.
— Телефонът — прекъсна Брайс оператора. — Телефонът му, намерете ни по номера, намерете ни.
— Госпожице, вие…
— Намерете ни по номера.
— Госпожице, трябва ми секунда да.
Тя стигна до основния екран на телефона и отвори замаяно няколко прозореца, докато не намери номера.
— 112 03 0577.
— Госпожице, базата данни е.
— 112 03 0577! — изкрещя в телефона тя. И отново, и отново. — 112 03 0577!
Само това бе успяла да запомни. Глупавия номер.
— Госпожице. Свещени богове! — По линията се разнесе пращене. — Идват към вас — каза операторът.
Започна да я разпитва за травмите на малака, но тя изпусна телефона на земята. Наркотиците внезапно я задърпаха назад, надолу, и тя се олюля. Уличката се загърчи пред очите й.
Агонизиращият поглед на ангела като че ли отразяваше собствената й душа.
Кръвта му шуртеше между пръстите й. И не спираше.
6
Полуелфката изглеждаше ужасно.
Не, не просто ужасно, осъзна Исая Тибериан, докато я гледаше през едностранното огледало в стаята за разпити на легиона. Изглеждаше като смъртта.
Като войниците, които бе виждал да изпълзяват от кървавите бойни полета на Пангера.
Седеше пред металната маса в центъра на помещението и се взираше в нищото. Вече часове.
Пълната противоположност на пищящото, мятащо се момиче, което беше намерил с отряда си в уличката до Стария площад — с разкъсана рокля и толкова обилно кървяща рана в лявото бедро, че Исая се чудеше как още не е загубила съзнание. Беше обезумяла или от шок след преживения ужас, или от скръб, или от наркотиците в кръвта й.
Най-вероятно беше комбинация от трите. И тъй като не само можеше да им даде информация относно нападението, но и представляваше опасност за самата себе си, Исая реши да я доведе в стерилното подземно следствено бюро на няколко пресечки от Комициума. Като свидетелка, натърти за протокола. Не като заподозряна.
Той въздъхна и се сдържа да не опре чело в прозореца за наблюдение. Единственият звук в помещението беше неспирното жужене на кълбата първосвет по тавана.
За пръв път от часове се наслаждаваше на истинска тишина.
Но едва ли щеше да продължи дълго.
Сякаш мисълта му изкуши самата Урд, груб мъжки глас се обади от вратата зад него:
— Още ли отказва да говори?
Единствено благодарение на двувековното си обучение на бойното поле и извън него Исая не изтръпна от този глас. Вместо това се обърна бавно към ангела, облегнат на касата на вратата и облечен в обичайния си черен боен екип — ангел, за когото разумът и историята му напомняха, че е техен съюзник, макар че всеки негов инстинкт крещеше точно обратното.
Хищник. Убиец. Страшилище.
Тъмните, разположени под лек ъгъл очи на Хънт Аталар бяха вперени в прозореца. В Брайс Куинлан. Нито едно от сивите пера на крилете му не трепваше. Още от първите им дни в 17-и легион в южна Пангера Исая се опитваше да свикне с факта, че Хънт съществува в свят на съвършена неподвижност. Той беше като затишието преди гръмотевица и цялата земя сякаш притаяваше дъх, когато той се появеше.
И нищо чудно, като се имаше предвид какво го беше виждал да причинява на враговете и мишените си.
Хънт плъзна погледа си към него.
А, да. Беше му задал въпрос. Исая размърда белите си криле.