Сабин му изрева:
— Не са останали вълци за Стария площад!
Примът на вълците, най-сетне поразбуден, посочи с древен, чворест пръст към единия екран и заяви:
— Останал е един вълк.
Всички погледнаха накъде сочи. Кого сочи.
Брайс хвърчеше през мелето и мечът й проблясваше с всеки замах, с всяко пробождане.
Сабин се задави.
— Усещаш меча на Даника, татко.
Помътнелите от старост очи на прима примигаха незрящо към екрана. Едната му ръка се сви върху гърдите му.
— Вълк. — Той потупа с юмрук сърцето си. Брайс продължаваше да се бори с изчадията на път към Асфоделските поля, да брани всеки безпомощен гражданин, хукнал към убежищата. — Истински вълк.
Гърлото на Хънт се сви болезнено. Той протегна ръка към Исая.
— Дай ми телефона си.
Исая му го даде без въпроси. Хънт набра номера, който беше наизустил, защото не смееше да го запише в указателя на телефона си. Звъня дълго, преди да му вдигнат.
— Предполагам, е важно?
Без да се представи, Хънт изръмжа:
— Дължиш ми проклета услуга.
Змийската кралица отвърна с осезаема ирония в плътния си глас:
— Така ли?
След две минути Хънт тъкмо ставаше от стола си, за да тръгне към хеликоптера на Фурия, когато телефонът на Джесиба иззвъня. Магьосницата обяви с напрегнат глас:
— Брайс е.
Хънт завъртя глава към екрана. Брайс беше закрепила телефона върху рамото си с едната презрамка на сутиена си и вероятно го беше пуснала на високоговорител. Заобикаляше изоставени коли, навлизайки в пределите на Асфоделските поля. Слънцето започна да се скрива зад хоризонта, сякаш дори Солас ги изоставяше.
— Пусни я през колоните и я включи в линията на Помощната гвардия — нареди Джесиба на Деклан, после прие обаждането: — Брайс?
Брайс дишаше учестено. Пушката й кънтеше като гръмотевица.
— Кажи на всички на Върховната среща, че ми трябва подкрепление в Полята. Тръгвам към убежището до Северната порта.
Рун се втурна надолу по стълбите от горните нива и изтича до микрофона в средата на масата.
— Брайс, същинска касапница е. Влез в убежище, преди да са ги затворили всичките…
Пушката й изгърмя и още един демон падна на земята. Но много други влетяваха в града през портите, къпейки улиците в кръв, както залезът къпеше небето в червено.
Брайс се скри зад един боклукчийски контейнер и пак стреля. После презареди.
— За Асфоделските поля не е предвидено подкрепление — обяви Сабин. — Всички глутници са разпределени…
— Тук има деца! — изкрещя Брайс. — Има бебета!
Залата утихна. Още по-дълбок ужас се разля в Хънт като мастило във вода.
Задъхан мъжки глас проехтя през високоговорителите:
— Идвам, Брайс.
Окървавеното лице на Брайс се сбърчи и тя прошепна:
— Итън?
Сабин изръмжа:
— Холстръм, стой си на шибаната позиция.
Но Итън просто повтори още по-решително:
— Брайс, идвам. Дръж се. — След кратка пауза добави: — Всички идваме.
Коленете на Хънт омекнаха, а Сабин изрева на Итън:
— Пренебрегваш директна заповед от…
Итън прекъсна връзката. Всички вълци под негово командване също напуснаха разговора.
Вълците щяха да пристигнат в Полята до три минути.
Три минути бяг през Ада, през хаос и смърт. Три минути в устрем да спасят най-беззащитните.
Човешките деца.
Чакалите се присъединиха към тях. Койотите също. Дивите кучета и питомните кучета. Хиените и кучетата динго.
Лисиците. Защото открай време бяха бранители на безпомощните. На малките, на младите.
Независимо дали бяха метаморфи, или истински животни, този инстинкт бе вкоренен в душата на всеки от тях.
Итън Холстръм препускаше към Асфоделските поля, тласкан от вродения порив, прогарящ сърцето му. И се молеше да не е закъснял.
85
Брайс съзнаваше, че е жива благодарение на необясним късмет. И че само благодарение на адреналина във вените си успява да се прицелва толкова точно.
Но с всяка следваща пресечка, която прекосяваше под гаснещото слънце, краката й все повече се забавяха. Реакциите й също. Ръцете я боляха, натежаваха като олово. Пръстът й все по-трудно натискаше спусъка.
Още малко. Още съвсем малко, докато се увереше, че всички от Асфоделските поля са успели да влязат по убежищата, преди да ги затворят. А моментът наближаваше.
Убежището надолу по улицата още беше отворено и няколко фигури пазеха входа, докато човешките семейства тичаха към него. Портата на простосмъртните се намираше на няколко пресечки северно оттук — и продължаваше да пропуска адски изчадия.