Тя му се усмихна мрачно. По-късно. Ако по някакво чудо оцелееха, ако успееха да задържат фронта още няколко минути и да влязат в убежището… Тогава вече щяха да си поговорят.
Итън кимна разбиращо.
И когато Брайс се впусна отново в мелето, знаеше, че не само адреналинът й дава сили.
— Убежищата затварят след четири минути — обяви Деклан на всички в конферентната зала.
— Защо още го няма хеликоптера? — Рун попита Фурия и стана от стола си заедно с Флин.
Акстър погледна телефона си.
— Долита от…
Вратите във високия край на залата се отвориха със замах и Сандриел влетя с буреносен вятър. Архангелката закрачи надолу по стълбите без нито един от триариите си, дори Полукс. Никой не проговори.
Погледна към Хънт, който седеше между Рун и Хипаксия. Оковите от горсиански камък лежаха на масата пред него.
Сандриел просто се върна на мястото си на най-ниската маса. Явно имаше по-сериозни грижи. След като обходи с очи всички екрани, заяви:
— Няма как да помогнем на града, при положение че портите са отворени към Ада. Наредено ни е да останем тук.
Рун подскочи:
— Имат нужда от нас.
— Оставаме тук. — Думите отекнаха като гръм в залата. — Астерите ще изпратят помощ.
Хънт се отпусна в стола си.
— Слава на шибаните богове — измърмори Рун, потривайки лицето си с разтреперани ръце.
Значи изпращаха Астерската гвардия. И още подкрепления. Сигурно триариите на Сандриел бяха заминали за Лунатион. Може и да бяха садистични гадове, но поне умееха да се бият. Дявол да го вземе, дори Чука сам щеше да е същинска благодат за града в такъв момент.
— Три минути до затваряне на убежищата — напомни Деклан. Сред какофонията, която се разнасяше от колоните, прозвуча вой на метаморф — сигнал, че всички трябва да се прибират в убежището; да развалят бариерата, която бяха образували, за да държат пъклената орда настрана, и да бягат към все още отворената метална врата.
Само че още човеци се стичаха към нея. Препускаха с деца и домашни любимци в ръце, а тя беше едва колкото гаражна врата. Воините на Змийската кралица и няколко вълка останаха на кръстовището.
— Две минути — обади се отново Деклан.
Брайс и Итън се биеха рамо до рамо. Ако единият пропуснеше целта, другият не пропускаше. Ако единият примамеше демон, другият го посичаше.
В града проехтя сирена. Предупреждение. Но Брайс и Итън продължаваха да държат фронта.
— Трийсет секунди — каза Деклан.
— Тръгвай — подкани я Хънт. — Тръгвай, Брайс.
Тя изкорми поредния демон и най-сетне се завъртя към убежището, а Итън я последва. Точно така — трябваше да се прибере на сигурно и да изчака Астерската гвардия да затрие гнусните гадини. Ангелите сигурно знаеха как да затворят порталите.
Вратата на бомбоубежището започна да се плъзга.
— Прекалено далеч са — каза тихо Фурия.
— Ще се справят — процеди Хънт, макар и да виждаше колко е голямо разстоянието между бавно плъзгащата се врата и двете фигури, препускащи към нея.
Червената коса на Брайс се развяваше като флаг. Итън се препъна и тя го сграбчи за ръката, преди да е паднал. От едната страна на тялото му зееше дълбока рана и тениската му беше подгизнала от кръв. Хънт се учудваше, че успява да тича…
Вратата вече се затваряше до половината. Губеха сантиметри всяка секунда.
Хуманоидна ръка с хищнически нокти изскочи отвътре и хвана ръба на вратата. Появиха се още няколко.
Подаде се млада вълчица с кестенява коса и зарева през зъби, борейки се с неизбежното. Всички други вълци зад нея вкопчиха ръце в плъзгащата се врата, решени да я забавят.
— Петнайсет секунди — прошепна Деклан.
Брайс тичаше, тичаше, тичаше.
Вълците от глутницата на Итън изпускаха вратата един по един. Накрая остана да я държи само младата вълчица, опряла крак в бетонната стена, ревейки непримиримо…
Итън и Брайс летяха към убежището, вперили погледи в неумолимо затварящата се врата.
Оставаше им по-малко от метър. Но вече нямаше достатъчно място и двамата да минат. Брайс стрелна поглед към лицето на Итън. Очите й се изпълниха с тъга. И решимост.
— Не — пророни Хънт.
Знаеше какво е намислила.
Брайс изостана с крачка. Достатъчно разстояние, за да призове елфическата си сила и да тласне Итън напред. Да спаси брата на Конър Холстръм.
Итън се завъртя към нея, пламнал от ярост, отчаяние и мъка, и протегна ръка. Но беше твърде късно.
Металната врата се затвори с бумтеж, който сякаш отекна из целия град.