Всички врати в града се затвориха в същия момент.
Брайс така се беше засилила, че не успя да спре и се блъсна във вратата с болезнен вик.
Завъртя се на място пребледняла. И затърси изход от ситуацията, но напразно.
Хънт го прочете по лицето й. За пръв път в живота си тя не знаеше какво да прави.
Разтреперана, Брайс се скри в малката ниша до бомбоубежището. Залезът обливаше небето в ярки оранжеви и рубиненочервени багри — последният боен рев на света преди нахлуващата нощ.
Демоните се бяха пръснали, но щяха да дойдат още. Скоро. Докато порталите към Ада бяха отворени, нямаше да спрат да прииждат.
Някой — вероятно Итън — заблъска по вратата на убежището зад нея. Сякаш с юмруци и нокти можеше да й пробие дупка, през която да влезе. Тя се опита да не обръща внимание на звука.
Воините на Змийската кралица — светкавични проблясъци от метал и светлина в далечния край на улицата — продължаваха да се бият. Мъртвите лежаха на купчини димяща броня и кръв.
Ако успееше да се добере до апартамента си, заклинанията около него щяха да предпазват нея и всеки друг, когото смогнеше да прибере със себе си. Но той беше на цели двайсет пресечки оттук. Сега й се струваха двайсет километра.
Хрумна й идея. Можеше да опита. Трябваше да опита.
Пое си подкрепяща глътка въздух. Мечът на Даника в ръката й трепереше като тръстиков лист на вятъра.
Щеше да се справи. Все някак щеше да намери начин.
Изскочи на кървавата улица, приготвила меча си. Без да погледне назад към убежището, хукна, позволявайки на сляпата си памет за разположението на града да я поведе по най-бързия път. Иззад един ъгъл протътна дълбоко ръмжене и Брайс едва успя да вдигне меча навреме, за да посрещне демона. Разсече частично врата му и препусна напред още преди звярът да падне на земята. Не биваше да спира. Трябваше да стигне до Стария площад…
Улиците бяха осеяни с труповете на метаморфи и воини на Змийската кралица. И още повече на човеци. Разкъсани на парчета.
Друг демон се устреми към нея от червеното небе.
Връхлетя я с такава сила, че Брайс изкрещя, отхвръкна назад и се блъсна в една кола толкова силно, че прозорците й се счупиха. В последния момент успя да отвори предната пасажерска врата и да влезе вътре. Съществото кацна и нападна колата.
Брайс се прехвърли от другата страна през подлакътника и скоростния лост и затърси трескаво дръжката на шофьорската врата. Дръпна я и почти се изтърси на улицата, докато демонът беше толкова зает да разкъсва гумите от другата страна, че дори не я видя как побягна.
Старият площад. Ако стигнеше до Стария площад.
Два демона се спуснаха към нея. И тя затича още по-бързо под гаснещата светлина.
Сама. Беше съвсем сама.
86
Градът започваше да утихва. Деклан проверяваше последователно аудиосигнала, подаван от камерите в различните райони, и всеки път писъците намаляваха, заглушавани един по един.
Не защото някой успокояваше или спасяваше хората, сигурен беше Хънт.
Черните дупки в портите из града оставаха отворени. Слънцето се скри зад хоризонта, оставяйки небето с цвят на синина. Хънт си представяше какви страшилища щеше да изпрати Адът, когато се възцареше нощта. От онези, които не обичаха светлината, създадени и научени да ловуват в тъмното.
Брайс още скиташе по улиците на притъмнелия град. Една грешка, една непремерена стъпка — и щеше да е мъртва.
Тялото й нямаше да се възстанови, да се регенерира. Не и без да е направила Скока.
Когато най-сетне навлезе в Стария площад, тя не се отправи към безопасността на апартамента си. Вместо това хукна към Сърцето, откъдето в момента не извираха демони. Сякаш Адът наистина чакаше да настъпи същинската нощ, преди да започне втория си набег.
Сърцето на Хънт запрепуска още по-силно, като я видя да спира на една пресечка от портата, скривайки се в ниша до близкото убежище. Уличната лампа я обливаше в първосвет, когато плъзна гръб по стената и седна на тротоара, хванала хлабаво меча в едната си ръка.
Хънт познаваше тази поза, този ъгъл на главата.
На войник, оцелял след тежка битка. Изтощен и решил да си даде един момент, един последен момент, за да събере сили преди крайния сблъсък.
Хънт се озъби срещу екрана:
— Ставай, Брайс!
Рун клатеше глава с пребледняло от страх лице. Есенния крал мълчеше. Гледаше безучастно дъщеря си на картината, която Деклан отвори на главния екран.
Брайс извади телефона си. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва го задържа. Набра номер и го вдигна до ухото си. Хънт знаеше какво вижда. Последния й шанс да се сбогува с родителите си, с близките си.