Но Брайс не спря да гори. Хукна към кабината на камиона, където последният контрабандист се мъчеше да запали двигателя. Даника трепереше на земята, запушила ушите си с длани, стиснала очи заради ослепителната светлина.
Метаморфът се отказа от двигателя, скочи от кабината и затича по пътя. Брайс се прицели, както я беше учил Рандъл, и изчака изстрелът сам да дойде.
Пистолетът гръмна отново. И повали целта си.
Нажежената до бяло светлина на Брайс облива света още един дълъг момент.
Докато не я нави бавно като с макара обратно в себе си. И отново покри тайната, която толкова дълго бяха пазили с родителите й. От биологичния й баща, от астерите, от цял Мидгард.
От Рун.
Чистата светлина на звезда — от друг свят. От друга, отдавна забравена епоха. Възроден дар от древните елфи. Просто светлина. Не като стихийната звездна сила на астерите. Обикновена светлина.
За нея не значеше нищо. Но дарбите на Звезделф и самата титла бяха важни за Рун. Когато го срещна за пръв път, й се прииска да му сподели тайната си. Той се държеше мило с нея и се радваше, че се е сдобил със сестра. Брайс веднага реши, че може да му довери това, което криеше от останалия свят.
Тогава обаче видя колко е жесток баща й. Че звезделфската дарба даваше на брат й поне малка преднина пред онова шибано чудовище. Видя, че макар да отричаше, Рун се гордееше с принадлежността си към Звезделф, благословените елфи, избраници на Урд.
Затова не можа да му разкрие истината. Дори след като отношенията им рухнаха, не му я сподели. И се зарече да не я разкрива пред никого — абсолютно никого. Показа я само на Даника.
Докато Брайс прибираше звездната светлина в гърдите си, синьото небе и маслиновите дръвчета се появяваха постепенно, цветовете се завръщаха в света. Даника още трепереше на асфалта.
— Даника — пророни Брайс.
Приятелката й свали ръце от лицето си. И отвори очи. Брайс зачака ужаса й — майка й я бе предупредила да го очаква, ако някой научеше какво носи в себе си. Причудливата, страховита светлина, дошла от друг свят.
Но по лицето на Даника се четеше единствено удивление.
Удивление — и любов.
Брайс стоеше пред портата, хванала в шепи звездата, която бе крила в сърцето си, и позволи на светлината да се разпали. Да се излива от гърдите й невъзпирана и чиста.
Въпреки че се намираше на крачки от портала към Ада, я изпълваше странно спокойствие. Толкова дълго бе пазила светлината си в тайна и бе живяла в постоянен страх някой да не научи за нея, че независимо от обстоятелствата изпитваше облекчение.
Многократно през последните седмици й се беше струвало, че Рун най-сетне ще прозре истината. Боеше се, че демонстративната й незаинтересованост към историята на първите елфи от рода Звезделф, принц Пелиас и кралица Тея ще го накара да заподозре нещо. А когато брат й остави Звездния меч на масата в библиотеката и той зажужа, заблещука, Брайс нарочно се отдръпна назад, устоявайки на инстинкта да го докосне, да отговори на беззвучната му прелестна песен.
Нейният меч — мечът на двама им с Рун. Заради светлината във вените й и звездата, спяща в сърцето й, Звездният меч я бе разпознал не като кралска наследница, като благороден елф, а като член на рода, изковал го преди цяла вечност.
Дори отровата на кристалоса в крака й не бе успяла да потисне същността й. Бе заприщила достъпа й до светлината, но нямаше как да заличи онова, което течеше в кръвта й. Веднага щом я извлякоха от крака й, щом устните на Хънт докоснаха нейните за пръв път, Брайс се почувства възродена. Освободена.
А сега звездната светлина се трупаше в ръцете й.
Като дете я бе имала за безполезна дарба. С нея можеше само да заслепява хората, както беше заслепила преследвачите, които баща й беше изпратил след трима им с майка й и Рандъл; както бе заслепила и Оракула, когато опита да надникне в бъдещето й и видя бялата й светлина; както бе заслепила и онези шибани змийски задници.
Неизменната елфическа арогантност и снобизмът на баща й му бяха попречили да се досети след срещата й с Оракула. Все пак той не можеше да си представи, че съдбата би благословила нечистокръвен елф.
Голяма благословия, няма що! Не се чувстваше специална заради дарбата си. Това беше просто някаква си древна сила — и толкова. Брайс нямаше претенции към трона, короната или двореца, които можеше да й донесе. Никак даже.
Рун обаче… Колкото и да отричаше брат й, че се гордее с дарбата си, първия път, когато й разказа за Изпитанието си, при което заслужил меча, изваждайки го от онази древна скала в Авален, лицето му се озари от гордост.