Остави кървящото тяло на Хънт зад гърба си и закрачи през парчетата разрушен бетон. Оградата около портата беше огъната чак до земята. Но кварцовата арка още се издигаше. Брайс спря пред бронзовата плоча и циферблата със скъпоценните камъни, незасегнати от взрива.
И прошепна отново:
— Вярвам, че не е било напразно.
Сложи длан върху бронзовия диск.
Металът беше топъл, както в онзи последен ден с Даника. Силата му изжужа през нея, изсмуквайки обичайната такса — капка от магията й.
В миналото бяха използвали портите като средство за комуникация, но посланията протичаха помежду им единствено заради силата, която ги свързваше. Бяха изградени върху възлови точки по каналите на енергия. Като същинска енергийна матрица.
Портата не беше просто призма. Тя беше проводник. А Брайс носеше Рога в тялото си. И беше доказала, че може да затвори портал към Ада с него.
Тя прошепна в малкия интерком точно под дъгата от скъпоценни камъни:
— Ехо?
Никой не й отговори. Тя продължи:
— Ако някой ме чува, доближи се до портата. Няма значение коя.
Пак нищо.
— Казвам се Брайс Куинлан. При портата в Стария площад съм. И… и май намерих начин да спрем това. Да оправим нещата.
Тишина. Никой от скъпоценните камъни не светна, известявайки, че някой е докоснал диска на порта в друг район.
— Знам, че е страшно — подхвана отново Брайс. — Много е страшно, и тъмно, и… Знам, че изглежда невъзможно да се справим. Но ако някой ме чува, ако има как да стигнеш до друга порта, просто, моля те. Моля те, ела.
Тя си пое треперлива глътка въздух.
— От теб не се изисква нищо — продължи Брайс. — Трябва само да сложиш ръка върху диска. Само това ми трябва, някой от другата страна на връзката. — Ръката й трепереше, затова я притисна по-силно към метала. — Портата е проводник на сила, нещо като гръмоотвод, разпращащ енергия по всички други порти в града. Просто ми трябва някой от другата страна, за да се свърже с мен през този проводник. — Тя преглътна сухо. — Трябва ми Спасително въже. За да направя Скока.
Думите й се разляха тихо из света.
Дрезгавият й глас надделяваше над звуците на демоните, струпващи се постепенно около нея.
— Първосветът, който ще образувам със Скока си, ще се разпространи от тази порта към другите. Ще озари всичко и ще прогони демоните. Ще изцели всичко, до което се докосне. Всеки. Защото аз… — Тя пое дълбока глътка въздух. — Аз съм наследница на рода Звезделф и нося Рога на Луна в тялото си. Със силата на първосвета, който ще генерирам, мога да затворя порталите към Ада. Вече го направих тук, мога да го постигна и с другите порти. Но ми трябва връзка. И силата от Скока.
Пак никой не й отговори. Нищо не помръдваше, освен чудовищата в най-тъмните сенки.
— Моля ви — пророни с пресекващ глас Брайс.
Молеше се безмълвно някой от шестте други скъпоценни камъка да светне, да й покаже, че поне един жител на града, независимо от кой район, е готов да изпълни молбата й.
Но чуваше само пращене.
Беше сама. А Хънт умираше.
Изчака още пет секунди. Десет. Никой не се обади. Никой не дойде.
Тя преглътна вопъла си, вдиша разтреперано и свали длан от диска.
Хънт дишаше все по-нарядко. Брайс пропълзя до него на треперещи ръце и пак вдигна главата му в скута си, галейки окървавеното му лице.
— Всичко ще е наред — каза му. — Идва помощ, Хънт. Медвещиците летят насам. — Тя затвори очи да спре сълзите си. — Всичко ще се нареди — излъга го. — Отиваме си у дома, при Сиринкс. Отиваме си у дома. Двамата с теб. Заедно. Ще си получим бъдещето, което ми обеща. Но трябва да се държиш, Хънт.
Дъхът изхриптя в гърдите му. Предсмъртен хрип. Тя се приведе над него, вдишвайки аромата му, силата в него. И ги изрече — двете най-ценни думи на света. Прошепна ги в ухото му и изпрати заедно с тях всичко, което бе останало в душата й.
Последната истина, онази, която изпитваше нужда да му сподели.
Дишането му отслабваше неумолимо. Не му оставаше много.
Не можеше да сдържа вече сълзите си. Те закапаха по бузите на Хънт, отмивайки кръвта по тях.
Бесней, прошепна в главата й Даника. В сърцето й.
— Опитах — отвърна й тя. — Опитах, Даника.
Бесней.
— Не стана — проплака Брайс.
Бесней. Този път думата прозвуча по-настойчиво. Сякаш… Сякаш…
Брайс вдигна глава. Погледна към портата. Към бронзовата плоча със скъпоценните камъни.
И зачака. Заброи глътките си въздух. Една. Две. Три.
Камъните си оставаха тъмни. Четири. Пет. Шест.