Скоростта й най-сетне започна да спада. Но вече наближаваше нивото на Есенния крал. Деклан преглътна.
Градът се къпеше в нейната светлина. Демоните бягаха от нея, връщаха се в Ада през порталите, преглътнали страха си от светещите порти, само и само да не останат в Мидгард.
От портите в небето се изстреляха лъчи светлина, които се обединиха над сърцето на града — точно над портата на Стария площад. Коридори на силата. Създадени по волята на Брайс.
Порталите между Мидгард и Ада започнаха да се свиват. Сякаш светлината ги отблъскваше. Сякаш този чист, необуздан първосвет можеше да изцери света.
И наистина можеше. Сградите, разрушени от жупелните ракети, се заиздигаха по местата си. Отломките започнаха да се спояват в стени, улици и фонтани. Ранени хора се изправяха на крака.
Брайс постепенно забавяше спускането си.
Деклан стисна зъби. Дупките в портите ставаха все по-малки и по-малки.
Демоните бързаха да се приберат през стесняващите се входове. Градът лека-полека се възстановяваше, докато Рогът затваряше порталите. Докато Брайс затваряше порталите със силата на Рога и първосвета, който тя образуваше.
— Свещени богове! — прошепна някой.
Дупките между двата свята се стесниха до пролуки. И напълно изчезнаха.
Портите останаха празни. От порталите нямаше и следа.
Брайс спря. Деклан провери докъде се е спуснала — беше на косъм от нивото на Есенния крал.
Деклан се засмя тихо. Прииска му се Рун да можеше да види шока по лицето на баща си.
Есенния крал го изгледа гневно и му изръмжа:
— Не бързай да злорадстваш, момче.
Деклан се напрегна.
— Защо?
— Защото момичето може да се е спуснало до неочаквано ниво със силата на портите, но няма да успее да се изкачи.
Пръстите на Деклан застинаха върху клавиатурата на лаптопа.
Кралят се изсмя безрадостно. Но не от злоба, осъзна Деклан — а от нещо като болка. Дори не бе подозирал, че копелето е способно на такива чувства.
Брайс се свлече на камъните до портата. На Деклан не му трябваха медицински монитори, за да се досети, че сърцето й е спряло.
Простосмъртното й тяло бе загинало.
Часовникът на Елеусийската система започна обратното броене от шест минути — времето, с което разполагаше да изпълни Търсенето и Изкачването, да се отърси от стареещото си тяло на простосмъртна, да се изправи очи в очи с всичко в душата си и да се издигне обратно към живота, взела цялата си сила. За да продължи напред като безсмъртна.
Ако успееше да направи Изкачването, Елеусийската система щеше да го отчете.
Есенния крал програчи:
— Изпълни Скока сама. Даника Фендир е мъртва, не е истинско Спасително въже. Няма кой да върне Брайс към живота.
93
Това място беше люлката на живота.
Под краката й имаше истинска земя, а над нея сякаш се ширеше цял свят, пълен с далечни блещукащи светлинки. Но всъщност беше попаднала на морското дъно. В тъмната падина, прорязваща плътта на земята.
Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Защото Даника стоеше пред нея. Прегръщаше я.
Брайс се откъсна от обятията й, колкото да погледне красивото й ъгловато лице. Копринената й руса коса. Имаше ги дори аметистовите, сапфирени й розови кичури. Незнайно как беше забравила точните черти на лицето й, но… сега бяха пред нея.
— Ти дойде — пророни Брайс.
Даника й се усмихна топло.
— Трябваше ти помощ.
— Но, жива ли си? Там поне?
— Не — поклати глава Даника. — Не, Брайс. Това, което виждаш сега. — Тя махна към себе си. Към познатите дънки и избелялата тениска с рок група. — Това е просто искрата, останала от мен. Обитаваща онова място.
— Но си ти. Това си ти.
— Да. — Даника надникна към бушуващия мрак над тях, цял тъмен океан. — А на теб не ти остава много време да се изкачиш догоре, Брайс.
Брайс изсумтя.
— Няма да правя Изкачването.
Даника примига неразбиращо.
— Как така?
Брайс отстъпи назад.
— Няма да го правя.
Защото бездомната й душа щеше да остане тук, ако се провалеше. Тялото й щеше да загине в горния свят, а душата й, вече продадена на Подземния крал, щеше да остане да се скита на това място. С Даника.
Даника скръсти ръце.
— Защо?
Брайс примига яростно.
— Защото стана твърде трудно. Без теб. Прекалено трудно ми е без теб.
— Пълни глупости — озъби й се Даника. — И какво, ще се откажеш от всичко? Брайс, аз съм мъртва. Няма ме вече. А ти искаш да се откажеш от целия си живот заради този малък остатък от мен? — Разочарование помрачи карамелените й очи. — Моята приятелка не би направила такова нещо.