Брайс отвърна с пресеклив глас:
— Трябваше да направим Скока заедно. Да изживеем живота си заедно.
Изражението на Даника омекна.
— Знам, Бри. — Тя хвана ръката й. — Но не стана така.
Брайс сведе глава, очаквайки да рухне всеки момент.
— Липсваш ми. Всяка една секунда.
— Знам — повтори Даника и сложи ръка на сърцето си. — Усещам го. Виждам го.
— Защо ме излъга за Рога?
— Не те излъгах — отвърна простичко Даника. — Просто не ти казах.
— За татуировката ме излъга — парира я Брайс.
— За да те предпазя — натърти Даника. — За да предпазя и Рога, да, но най-вече за да предпазя теб, в случай че ме сполети най-лошото.
— Е, наистина те сполетя най-лошото — каза Брайс и веднага съжали, като видя болезнената гримаса на Даника.
Но приятелката й каза:
— Ти ми отстъпи мястото си в Костения квартал.
Тогава вече Брайс заплака.
— Това беше най-малкото, което можех да направя за теб.
Очите на Даника също плувнаха в сълзи.
— И не си вярвала, че ще стигна сама? — Стрелна й остра, обидена усмивка. — Кучка.
Брайс обаче се тресеше от вопли.
— Не исках… не исках да рискувам.
Даника отметна назад кичур от косата й.
Брайс подсмръкна и добави:
— Убих Мика заради онова, което причини на теб и на Лехаба. — Сърцето й се напрегна болезнено. — Тя в Костения квартал ли е?
— Не знам. Но да, видях какво стана в галерията. — Даника не поясни, просто добави: — Всички видяхме.
Всички. Думата привлече вниманието й и Брайс попита с разтреперани устни:
— Конър с теб ли е?
— Да. Другите от глутницата също. Задържаха косачите, за да стигна до портата. Но не знам още колко ще ги удържат, Брайс. — Тя поклати глава. — Конър не би искал да приключиш така. — Погали с палец опакото на ръката й. — Да спреш да се бориш.
Брайс пак избърса лицето си.
— Не съм спирала. Досега. Но вече… Всичко отиде по дяволите. И толкова се уморих от това чувство. Дотук бях.
Даника попита нежно:
— Ами ангелът?
Брайс вирна глава.
— Какво за него?
Даника й се усмихна многозначително.
— Щом си решила да игнорираш факта, че имаш семейство, което те обича независимо от всичко, добре. Но остава въпросът с ангела.
Брайс изтръгна ръката си от хватката й.
— Сериозно ли ме убеждаваш да направя Изкачването заради мъж?
— Хънт Аталар просто някакъв си мъж ли е за теб? — Усмивката й стана по-умилителна. — И защо ти се струва знак на слабост да признаеш, че съществува някой, който по една случайност е от мъжки пол, заради когото си струва да се върнеш горе? Някой, за когото знам, че те накара да повярваш, че не всичко е отишло по дяволите.
Брайс скръсти ръце.
— Е, и?
— Той е жив, Брайс — каза Даника. — Ти го излекува с първосвета си.
Брайс въздъхна разтреперано. Беше се впуснала в това именно с тази надежда.
Преглътна, свела поглед към земята, която не беше земя, а основата на същността й, на света. И прошепна:
— Страх ме е.
Даника пак я хвана за ръката.
— Това е смисълът, Брайс. Смисълът на живота. Да живееш, да обичаш с ясното съзнание, че още утре може да изгубиш всичко. Така всичко ти е още по-ценно.
Тя обгърна лицето на Брайс с длани и допря челото си в нейното.
Брайс затвори очи и вдиша аромата на Даника, незнайно как осезаем, дори в тази й форма.
— Не знам дали ще успея да се изкача.
Даника се отдръпна от нея и погледна към огромното пространство над тях. После извърна очи към пътя пред тях. Пътя, завършващ с пропаст и вечен мрак. Вечно нищо.
— Просто опитай, Брайс. Само веднъж. Аз ще съм до теб през цялото време. Дори да не ме виждаш. Винаги ще бъда до теб.
Брайс дори не погледна към плашещо краткия път до бездната. Към необятния океан над тях, който я делеше от живота. Просто се постара да запомни всяка черта от лицето на Даника, защото преди не бе имала този шанс.
— Обичам те, Даника — прошепна.
Гърлото на Даника подскочи. Тя килна глава в съвършено вълче движение. Сякаш се заслуша в нещо.
— Брайс, трябва да побързаш. — Стисна силно ръката й. — Трябва веднага да решиш.
Според таймера на Брайс й оставаха две минути живот.
Простосмъртното й тяло лежеше проснато върху камъните до леко сияещата порта.
Деклан прокара ръка през гърдите си. Не смееше да се обади на Рун. Още не. Нямаше сили.
— Не можем ли да й помогнем някак? — прошепна Хипаксия в смълчаната зала. — Поне малко?