— Добре ли си? В безопасност ли си?
— Добре съм — успокои я Брайс, пускайки душа. Само студената вода. Съблече дрехите си. — Всичко е наред.
— Каква е тази вода?
— Душът.
— Преди малко спаси града и направи Скока, а дори няма да ми отдадеш цялото си внимание за минутка?
Брайс се засмя, пусна телефона на високоговорител и го остави на мивката.
— Колко знаеш?
Влезе под душа и изсъска от ледената струя. Но поне водата угаси пожара между краката й и зашеметяващото желание, замъглило ума й.
— Биологичният ти баща заръчал на Деклан Емет да ми се обади, за да ми разясни всичко. Явно копелето най-сетне е осъзнало, че ми дължи поне толкова.
Брайс пусна топлата вода и започна да си мие косата.
— Предполагам, че е ядосан?
— Сигурно е направо бесен. — Майка й добави: — По новините съобщиха… кой е истинският ти баща. — Брайс почти чу как майка й стисна зъби. — Вече всички знаят колко сила притежаваш. Колкото него, Брайс. Дори повече. Това не е шега.
Брайс опита да потисне смайването си от този дребен факт и реши да го остави за по-късно. Изплакна шампоана от косата си и взе балсама.
— Знам.
— Какво ще правиш с толкова сила?
— Ще открия верига ресторанти с плажна атмосфера.
— Май избързах с надеждата, че придобиването на такава сила ще ти вдъхне поне малко благоприличие.
Брайс се оплези на телефона, въпреки че майка й не можеше да я види, и сипа балсам в дланта си.
— Виж, може ли да оставим разговора за голямата сила и големите отговорности за утре?
— Да, само дето в твоя речник „утре“ означава „никога“. — Майка й въздъхна. — Ти затвори порталите, Брайс. А това, което Даника направи за теб… — Гласът й пресекна. — Но и за това може да говорим утре.
Брайс изплакна балсама от косата си. И осъзна, че майка й явно не знае за Мика. Какво е направила с него, и какво Мика е направил с Даника.
Ембър продължи да говори, а Брайс продължи да слуша, докато ужасът плъзваше като бръшлян в нея, прорастваше във вените й, увиваше се стегнато около костите й.
Хънт също си взе бърз леден душ й се преоблече, усмихвайки се леко, когато Брайс спря водата в своята баня, докато говореше с майка си.
— Да, Хънт е тук. — Думите й се носеха по коридора, през всекидневната и оттам в неговата стая. — Не, не съм, мамо, и той не е. — Тресна се чекмедже. — Това не е твоя работа и те моля повече никога да не ме питаш.
Хънт можеше да си представи какво е попитала Ембър дъщеря си, и в интерес на истината той щеше да направи с Брайс точно това, ако телефонът не беше иззвънял.
На площада не го беше интересувало, че цял град ги гледа: искаше единствено да я целуне, когато светлината на силата й поугасна и той свали криле. Брайс стоеше в обятията му и го гледаше, сякаш в нейните очи струваше нещо. Сякаш се нуждаеше само от него. И толкова.
Никой никога не го беше гледал така.
А като се върнаха в апартамента и я взе в скута си върху леглото, видя как бузите й поруменяха, докато гледаше устата му, и беше готов да направи последната крачка с нея. И да я прави цял ден и цяла нощ.
Първосветът й го беше възстановил до такава степен, че определено се чувстваше в състояние за секс. Дори копнееше за това — за нея.
Брайс простена.
— Страшно перверзна си, мамо, знаеш ли? — Тя изръмжа. — Е, щом си толкова ангажирана по шибания въпрос, защо ми се обаждаш? Не ти ли хрумна, че може да съм заета?
Хънт се усмихна и почти получи ерекция от пиперливия й тон. Цял ден можеше да я слуша как се троска на някого. Питаше се дали ще е толкова отракана, като я съблече отново. Като я накара да стене.
Първия път я бе довел до оргазъм с ръката си. Този път… Този път имаше планове за всички други начини, по които можеше да изтръгне онзи красив задъхан звук от гърдите й.
Хънт остави Брайс да се занимава с майка си, принуди мъжеството си да се укроти, грабна един временен телефон от чекмеджето си за бельо и набра номера на Исая, единствения, който беше запомнил наизуст.
— Слава на проклетите богове! — въздъхна Исая, чувайки гласа му.
Хънт се усмихна заради нетипичната му проява на облекчение.
— Какво се случва при теб?
— При мен? — изсмя се Исая. — Какво се случва при теб, дявол да го вземе?
Отговорът щеше да е твърде дълъг.
— В Комициума ли си?
— Да, и тук е същинска лудница. Току-що осъзнах, че вече аз командвам.
Тъй като Мика беше купчина пепел в кош за боклук, а и Сандриел не я бе сполетяла по-различна съдба, Исая, командирът на 33-ти, наистина ръководеше парада.