Выбрать главу

— Поздравления за повишението, приятел.

— Повишение друг път. Не съм архангел. И тези задници го знаят. — Исая се развика на някого от другата страна на линията: — Тогава извикай някого да почисти, мамка му.

После въздъхна.

— Какво стана с астерските боклуци, които обстрелваха града с ракети? — попита Хънт.

Идеше му да развърже светкавиците си срещу танковете им.

— Няма ги. Отзоваха ги.

Мрачният тон на Исая му подсказваше, че и той изгаряше от желание да им отмъсти. Хънт попита напрегнато:

— Наоми?

— Жива е. — Хънт благодари безмълвно на Ктона за милостта й, а Исая добави: — Слушай, знам, че си уморен, но има ли как да дойдеш? Ще си ми от полза в момента. Цялото това перчене ще секне веднага, ако видят, че и двамата държим юздите.

Хънт опита да не се наежи. Явно забавленията с Брайс щяха да почакат.

Защото робската татуировка на китката му означаваше, че все още е длъжен да служи на Републиката, все още е нечия собственост. И списъкът с вероятните му притежатели не изглеждаше добре. Цял късмет щеше да е, ако останеше в Лунатион, при наследника на Мика, и от време на време виждаше Брайс. Ако изобщо му позволяват да напуска Комициума.

Проклятие, ако изобщо му позволят да живее след случката със Сандриел.

Ръцете му затрепериха. Всяка следа от възбудата му изчезна.

Той нахлузи тениска. Щеше да намери начин да оцелее — да се върне към живота с Куинлан, който едва бе опитал. Нещо го накара да погледне китката си.

И примига недоумяващо. И още веднъж.

Брайс тъкмо си вземаше довиждане със смахнатата си майка, когато телефонът й даде сигнал за друго обаждане. Беше от непознат номер, тоест вероятно я търсеше Джесиба, затова Брайс обеща на Ембър да се чуят на другия ден и прие обаждането.

— Ехо.

Млад мъжки глас попита:

— Така ли поздравявате всеки, който ви се обади по телефона, Брайс Куинлан?

Познаваше този глас. Познаваше дългурестия тийнейджър, на когото принадлежеше, макар и да беше просто черупка за древния гигант вътре. За един от астерите. Беше го чувала безброй пъти по телевизията.

— Здравейте, Ваша Брилянтност — прошепна тя.

96

Ригелус, Светлата ръка на астерите, се обаждаше в дома й. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва задържаше телефона до ухото си.

— Проследихме действията ви днес и бихме искали да изразим признателността си към вас — заяви мелодичният глас.

Тя преглътна сухо, чудейки се дали най-могъщият сред астерите знаеше някак, че стои по хавлия и косата й капе по килима.

— Няма… нужда.

Ригелус се засмя тихо.

— Тежък ден имахте, госпожице Куинлан.

— Да, Ваша Брилянтност.

— Пълен с изненади за всички ни.

Знаем коя си, какво направи.

Брайс принуди краката си да я заведат до всекидневната. Хънт стоеше пред вратата на спалнята си с пребледняло лице и отпуснати до тялото му ръце.

— В знак на огромната ни благодарност бихме искали да ви направим един жест.

Тя се запита дали и жупелните ракети не са били жест, но отвърна:

— Не е необходимо.

— Вече е изпълнен. Вярваме, че ще останете доволна.

Хънт тръгна към нея, очевидно разпознал гласа дори от разстояние.

Той просто протегна китка към нея. Татуираната си китка, върху чийто робски знак сега беше знакът за освободен гражданин.

— Това…

Брайс хвана китката му, после вдигна смаян поглед към лицето му. Но там нямаше радост — защото току-що бе чул кой му е дарил свободата.

— Надяваме се с Хънт Аталар да запомните жеста ни и да се съобразите с желанието ни да останете в града, където да живеете в мир и благоденствие. А вие, госпожице Куинлан, да използвате дарбата, наследена от предците ви, за удоволствие. И да не използвате онази, която носите в гърба си.

Използвай звездната си светлина само като купонджийски трик и никога не посягай към Рога.

С риск да прозвучи като най-голямата глупачка в Мидгард, попита:

— А Мика и Сандриел?

— Губернатор Мика се отклони от правия път и застраши живота на невинни граждани със своеволния си подход към бунтовническия конфликт. Губернатор Сандриел си получи заслуженото заради разхлабения контрол над робите й.

В очите на Хънт просветна страх. Брайс не се и съмняваше, че в нейните също. Никога нищо не беше толкова лесно — толкова просто. Със сигурност имаше уловка.

— Това, както се досещате, са деликатни въпроси, госпожице Куинлан. Станат ли публично достояние, ще донесат неприятности на всички замесени.