Астерите създали ангелите като свои съвършени войници и верни слуги. В началото надарените с огромни сили ангели ценели ролята си в света. Докато не се появил Шахар, архангелът, когото нарекли Дневната звезда. Хънт и останалите полетели в елитния 18-и легион на Шахар.
Бунтът им се провалил — но човеците подеха свой преди четирийсет години. С различна кауза, с различна раса бойци, но с почти същите възгледи: Републиката беше враг на народа, стриктните йерархии — абсолютна глупост.
Когато човешките бунтовници започнаха своята война, някой от тези идиоти трябваше да попита Разгромения легион как точно се е провалил техният бунт, състоял се дълго преди те да се родят. Исая определено можеше да им даде някоя и друга препоръка какво да не правят. И да ги просветли относно последствията.
Защото ангелите нямаше как да скрият и втората си татуировка — тази на десните си китки.
SPQM.
Тези букви присъстваха на всеки флаг и официален документ на Републиката — оградени със седем звезди, — и на китката на всяко същество, притежавано от нея. Дори Исая да отсечеше ръката си, новата, която щеше да му порасне, щеше да носи същия символ. Толкова могъща беше силата на вещерското мастило.
Съдба, по-лоша от смъртта: да се превърнеш във вечен слуга на онези, които си опитал да свалиш от власт.
Решил да спаси Сабин от похватите на Хънт, Исая попита деликатно:
— Разбирам, че скърбиш, Сабин, но защо искаш да убиеш Брайс?
Сабин изръмжа, сочейки момичето:
— Тя е взела меча й. Тази самозвана вълчица е взела меча на Даника. Сигурна съм. Не е в апартамента. Мечът е мой.
Исая беше запознат с тези подробности: семейната реликва на рода Фендир липсваше. Но нищо не говореше, че Брайс Куинлан я е взела.
— Какво общо има мечът със смъртта на дъщеря ти?
Гняв и печал воюваха по свирепото лице. Сабин поклати глава и вместо да отговори на въпроса му, каза:
— Даника все се забъркваше в неприятности. Просто не можеше да си държи устата затворена покрай враговете си. И вижте какво я сполетя. Онази глупава малка кучка там още диша, а Даника е мъртва. — Гласът й почти пресекна. — Даника трябваше да внимава.
— Да внимава за какво? — попита малко по-тактично Хънт.
— За всичко — озъби му се Сабин и пак разклати глава, сякаш се отърсваше от скръбта. — На първо място — за развратната си съквартирантка. — Тя се завъртя към Исая, превзета от ярост. — Кажи ми всичко.
Хънт се обади с равен тон:
— Не е длъжен да ти казва каквото и да било, Фендир.
Като командир на 33-ти имперски легион Исая заемаше равен на нейния пост: двамата присъстваха на едни и същи съвещания и отговаряха пред главнокомандващите в собствените си отряди и Домове.
Сабин се извърна към Хънт и кучешките й зъби се удължиха.
— На теб ли говоря, Аталар?
Очите на Хънт просветнаха. Исая извади телефона си и записа нещо, намесвайки се със спокоен тон:
— Пълните доклади още не са пристигнали. Всеки момент очакваме Виктория, която ще проведе разпита на госпожица Куинлан.
— Аз ще говоря с нея — процеди Сабин, свивайки пръсти, сякаш се готвеше да изтръгне гръкляна на Хънт.
Той й стрелна остра усмивка, която я предизвикваше да се пробва, а светкавиците около кокалчетата на пръстите му се заусукваха нагоре по китката му.
За радост на Исая в този миг вратата на стаята за разпити се отвори и влезе тъмнокоса жена със спретнат тъмносин костюм.
Изисканите облекла на двама им с Виктория бяха просто параван. Един вид броня, да, но и отчаян опит да си придадат сравнително нормален вид.
Нищо чудно, че Хънт никога не си правеше труда да се костюмира.
Виктория тръгна с грациозна крачка през стаята, но Брайс дори не отчете появата на поразителната жена, която обикновено събираше погледите на същества от всички Домове.
Но Брайс беше така от часове. По бялата превръзка около голото й бедро още избиваше кръв. Виктория подуши дискретно въздуха и присви бледозелени очи под тъмния ореол на челото си. Таласъмката беше една от малкото немалаки, въстанали с тях преди два века. Скоро след това я дадоха на Мика, но нейното наказание надхвърляше татуировките на челото и китката. Не беше толкова брутално, колкото мъченията, които Исая и Хънт претърпяха в тъмниците на астерите, ала тормозът й бе продължил дори след края на техния.
— Госпожице Куинлан — каза Виктория.
Момичето не отговори.
Таласъмката придърпа стоманения стол от стената и го сложи от другата страна на масата. Извади тънка папка от сакото си, седна и кръстоса дългите си крака.