Поне Брайс нямаше да е сама.
Хънт показа среден пръст към вратата, а след малко попита тихо:
— За колко дни е настроено проследяващото устройство, което Куинлан изпи с водата си?
— Три — отговори Исая.
Хънт сведе поглед към ножницата на бедрото си.
— Даника Фендир беше един от най-силните ванири в града дори преди да е направила Скока. Накрая се молеше като човек.
Сабин никога нямаше да забрави този срам.
— Досега не съм срещал демон, който да убива така — продължи Хънт. — И да изчезва толкова лесно. Не намерих нито следа от него. Все едно се е върнал в ада.
— Ако Бригс стои зад това — каза Исая, — скоро ще разберем какъв е демонът.
Ако Бригс проговореше. Защото не продума и дума, когато го заловиха в лабораторията му за бомби, въпреки усилията на разпитвачите от 33-ти и Помощната гвардия.
Исая добави:
— Ще наредя на всички свободни патрули да следят дискретно другите млади глутници от Помощната гвардия. Ако случаят не е дело на Бригс, може да се окаже начало на серийно изтребление.
Хънт попита мрачно:
— А ако намерим демона?
Исая сви рамене.
— Постарайте се вече да не ни създава грижи, Хънт.
Очите на Хънт придобиха смъртоносен фокус.
— А какво да правим с Брайс Куинлан, след като изтекат трите дни?
Исая погледна смръщено масата и смачкания стол.
— Ако има малко мозък в главата, до края на живота си ще се спотайва и няма да привлича вниманието на други могъщи безсмъртни.
7
Черните стъпала край мъгливия бряг на Костения квартал се впиваха в плътта на Брайс, коленичила пред високите порти от кост.
Истрос се разстилаше като сиво огледало зад нея, смълчана под първите лъчи на зората.
Тиха и нетрепваща като момичето, празна отвътре и блуждаеща.
Мъглите се увиваха около нея и поглъщаха всичко друго освен черните като обсидиан стъпала и резбованите костени порти. Изгнилата черна лодка зад гърба й, чието плесенясало древно въже лежеше върху стъпалата, беше единственият й другар. Беше платила таксата и лодката щеше да остане тук колкото и трябваше. Докато не кажеше всичко, което имаше да казва.
Светът на живите сякаш беше останал в друго измерение; пълзящите мъгли скриваха високите кули и небостъргачите, заглушаваха автомобилните клаксони и гласовете. Не носеше нищо със себе си. Нищо веществено нямаше стойност тук, сред косачите и мъртвите.
На драго сърце остави всичко — особено телефона си, толкова пълен с гняв и омраза.
Последното гласово съобщение на Итън, което получи едва преди час, я изтръгна от безсънния ступор на последните шест нощи, от взирането в тъмния таван на хотелската стая, където живееше временно с майка си. Игнорирайки всички обаждания и съобщения.
Но когато се затвори тихо в банята, за да прослуша съобщението на Итън, думите му се забиха в съзнанието й.
Не идвай на Отплаването утре. Не си желана.
Изслуша няколко пъти първите думи, които успяха да отекнат в гробовната тишина на главата й.
Майка й не се размърда в леглото до нейното, когато Брайс излезе от хотелската стая с елфически тихи стъпки, хвана служебния асансьор и напусна сградата през неохраняваната врата към задната уличка. От шест дни не беше прекрачвала прага на стаята, където се взираше с празни очи в тапета на цветя. Но сега изгряваше зората на седмия… И само за това беше готова да излезе. Да си припомни как да движи тялото си, как да говори.
Отплаването на Даника щеше да започне призори, последвано от тези на глутницата. Брайс нямаше да присъства. Дори вълците да не й бяха забранили, нямаше да го понесе. Нямаше сили да гледа как черната лодка с останките от Даника отплава от пристанището, за да отсъди реката дали душата й е достойна за свещения остров отвъд нея.
Тук имаше само тишина. Тишина и мъгли.
Това ли беше смъртта? Тишина и мъгли?
Брайс прокара език по сухите си напукани устни. Не си спомняше кога за последно е пила нещо. Кога е яла. Само че майка й я убеди да пийне глътка вода.
Светлината в нея беше угаснала. Някой я беше угасил.
Имаше чувството, че вижда вътре в себе си. Мрак. Тишина. Мъгла.
Вдигна глава към резбованите порти, изсечени от ребрата на някой от левиатаните, обитавали някога дълбините на северните морета. Мъглата се сгъстяваше, а въздухът застудяваше, сякаш вещаеха появата на нещо древно, страховито.
Брайс остана на колене и сведе глава.
Не беше желана на Отплаването. Затова беше дошла да се сбогува тук. Да даде на Даника едно последно нещо от себе си.