— Госпожице Куинлан — измърка той, пое ръката й и я целуна леко по кокалчетата. Устните му се задържаха достатъчно дълго там, че Брайс да потисне импулса да изтръгне ръката си от неговата. — Приятно ми е да се запознаем лично. — Очите му се спуснаха надолу по врата й, към дълбокото й деколте. — Работодателката ви може да има цяла галерия с произведения на изкуството, но вие сте истинският шедьовър.
О, моля ти се.
Брайс сведе глава и се усмихна насила.
— Сигурно говорите така на всички момичета.
— Само на онези, от които ми потичат лигите.
Предложение за финал на вечерта, ако тя пожелаеше: да я изсмучат и изчукат. Не й се обясняваше, че вече е задоволила тази си нужда, с изключение на смукането. Предпочиташе кръвта да си остане във вените й, хиляди благодарности.
Извади тънка кожена папка от чантата си — същата като онези, в които тук връчваха солените сметки на най-изтънчените си клиенти.
— Питието ви е за моя сметка.
Тя плъзна усмихнато папката към него.
Максимус прегледа документите за собственост върху ониксовия бюст на пет хиляди години, изобразяващ отдавна покоен вампирски лорд. Сделката беше същински триумф в кариерата на Брайс, след като седмици наред разпраща предложения на потенциални купувачи, изкушавайки ги с шанса да се сдобият с рядък артефакт, преди някой друг да се е докопал до него. Накрая си набеляза Максимус и по време на безкрайните им телефонни разговори и размяна на съобщения впрегна професионалния си нюх и се прицели в омразата му към другите вампирски лордове, крехкото му его и непоносимата му арогантност.
Сега едва сдържаше усмивката си, докато Максимус — никога Макс — кимаше одобрително, четейки документите. За да му подсигури илюзия за уединение, се завъртя в стола си да надникне към препълнения клуб под мецанина.
Групичка момичета, украсени с ореоли от пръчки с първосвет, танцуваха до една колона, смееха се, пееха заедно и си прехвърляха бутилка шампанско.
Гърдите на Брайс се стегнаха. Някога планираше да направи в „Гарвана“ партито си по случай Скока. Да се вихри дивашки като момичетата долу и да купонясва с приятелите си от мига на Изкачването или докато припадне, или докато ги изритат от клуба.
По онова време предпочиташе да се съсредоточи върху партито. Като повечето хора. Иначе оставаше вцепеняващият страх от самия ритуал.
Но ритуалът беше необходим. Защото мрежата на първосвета се захранваше от чистата, девствена светлина, която всеки ванир изпускаше при Скока си. Само така се раждаше проблясъкът на първосвета — онази сурова, непокварена магия, способна да изцерява, унищожава и какво ли още не.
Най-първият проблясък се улавяше в стъкленици и винаги се използваше за лечение, а остатъкът се предаваше на енергийните централи, захранващи осветлението, колите, машините и всички технологии; но не и преди да се задели малко за заклинания и разбира се, за задкулисните игри на Републиката.
„Даряването“ на първосвет от всеки гражданин беше ключов елемент от ритуала, затова и Скокът винаги се провеждаше в правителствена сграда — в стерилна стая, снабдена със съоръжения, поглъщащи светлината от скачащия по време на прехода му към безсмъртие и истинска сила. Всичко се контролираше с помощта на Елеусийската система, която проследяваше всеки момент от събитието чрез вибрациите в магията на света. Членове на семейството понякога наблюдаваха ритуала на монитори в съседна стая.
Самият Скок към залежите от сила на ванира беше лесната част. Но достигнеше ли дъното, простосмъртното му тяло умираше. И започваше обратното броене.
Ванирът имаше броени минути да се върне към живота — преди мозъкът му да загине безвъзвратно от липса на кислород. Шест минути за спринта по въображаемото трасе през дъното на силата му и един-единствен шанс за излитане към живота. Ако не успееше да полети нагоре, пропадаше в бездънна черна яма, където му оставаше само да дочака смъртта си.
Затова и някой друг трябваше да му послужи като Спасително въже, като линия на живота, да го издърпа като бънджи обратно към живота, след като излетеше от края на трасето. Опиташе ли се някой да изпълни Скока сам, умираше — блъскаше се в дъното на собствената си сила и сърцето му спираше. Никой не знаеше дали душата продължава да живее там долу, загубена завинаги, или умира заедно с тялото.
Затова и Спасителните въжета обикновено бяха роднини — родители, братя, сестри — или доверени приятели. Някой, който не би те изоставил. Или пък правителствен служител, задължен от закона да изпълни съвестно тази роля. Наричаха тези шест минути Търсенето — през този период ванирът навлизаше в дълбините на душата си. Но надхвърлеше ли ги, нямаше надежда да оцелее.