— Преди няколко минути Рисо ми се обади да ми каже, че си тук. С оня шибан психопат.
— Моля? — процеди остро Брайс, но не защото силно се съмняваше дипломатичният собственик на клуба да е използвал такова описание.
По-скоро й се връзваше да е казал, че я е видял с „индивид, способен да наруши танците“. А това беше представата на Рисо за ада.
Рун отвърна:
— За Рисо е рисковано да се меси в работите на Терциан, но ми намекна, че кучият му син ти пускал ръце и ти трябвала помощ. — Чист хищнически блясък озари очите на брат й. — Не знаеш ли какво хоби има бащата на Терциан?
Тя се ухили, макар и да се съмняваше, че усмивката стига до очите й. Напоследък беше така.
— Знам — отвърна с меден глас.
Рун поклати отвратено глава. Брайс се приведе напред да вземе газираната си вода, контролирайки внимателно всяко свое движение, за да сдържи порива си да я лисне в лицето му.
— Не е ли време да се прибираш? — попита Рун. — Делничен ден е. След шест часа си на работа.
— Благодаря, мамо — отвърна Брайс.
Но наистина й звучеше фантастично да се прибере у дома и да свали сутиена си. За пореден път се беше събудила преди съмване, обляна в пот и задъхана, а след това денят й не се подобри особено. Надяваше се тази вечер да е достатъчно изтощена, за да заспи.
Рун обаче не тръгна към стълбището и Брайс въздъхна.
— Да чуем.
Трябваше да има друга причина брат й да е дошъл — винаги имаше, главно заради позицията на баща им.
Рун отпи глътка уиски.
— Есенния крал иска да кротуваш известно време. Върховната среща е само след месец и той държи всички непредсказуеми фактори да са под контрол.
— Какво общо има с мен Върховната среща?
Състоеше се на всеки десет години и събираше владетелите на Валбара за обзор на въпросите и законите, които астерите им наредяха да разгледат. Всяка отделна територия в Републиката организираше своя Върховна среща на ротационен принцип, и така всяка година на дадено място по света се състоеше една — а Брайс обръщаше внимание точно на нула от тях.
— Есенния крал настоява всеки, свързан с елфите, да спазва поведение. Говори се, че астерите щели да изпратят няколко от най-висшите си командири, и той иска всички да изглеждаме като добри, покорни дечица. Честно казано, на мен не ми пука, Брайс. Просто ми наредиха да ти предам, че не бива да… се забъркваш в неприятности, докато не мине Срещата.
— Тоест да не се държа неблагоприлично.
— В общи линии — потвърди той и пак отпи от чашата си. — И виж какво: като изключим това, ситуацията винаги се нажежава около Върховните срещи, така че бъди нащрек, ясно? На всички внезапно им скимва да изскочат пред обществеността и да покажат за какво се борят. Просто внимавай.
— Не предполагах, че тате го е грижа за безопасността ми.
Никога преди не беше проявявал такава загриженост.
— Не го е грижа — отвърна през стиснати устни Рун. Сребърната халка в долната му устна се извърна под натиска. — Но ще го накарам да се загрижи.
Гневът в сините му очи не беше насочен към нея. Значи още не беше влязъл в строя. Още не беше приел величавия статут на Избраник. Брайс отпи глътка вода.
— И откога кралят се вслушва в думите ти?
— Брайс, просто не се забърквай в неприятности. Във всяко отношение. Не знам защо, но тази среща е важна за него. Напрегнат е. И не говорим само за тия глупости с примерното поведение. — Той въздъхна. — Не съм го виждал толкова сприхав отпреди две години…
Той се усети и думите му заглъхнаха. Но Брайс схвана смисъла им. Отпреди две години. Когато убиха Даника. И Конър.
Чашата в ръцете й се пропука.
— Спокойно — прошепна Рун. — Спокойно.
Не можеше да отпусне хватката си около чашата, не можеше да отърси тялото си от първичната ярост, която се надигаше, и надигаше.
Масивната кристална чаша избухна в ръцете й и водата оплиска златистия бар. Барманът се завъртя към нея, но остана на почтено разстояние. Никой от клиентите на бара не посмя да я погледне за повече от секунда — не и в присъствието на принца на валбарските елфи.
Рун обхвана лицето й с една ръка.
— Поеми си дъх, мамка му.
Противната, безполезна елфическа част от нея се подчини на командата му и тялото й се отпусна по повеля на вродените й инстинкти, колкото и да се опитваше да ги потисне.
Тя си пое глътка въздух, и още една. Като треперливи хрипове.
Но с всяка следваща глътка ослепителният гняв стихваше малко по малко. Разсейваше се.
Рун задържа погледа й, докато не спря да ръмжи, докато не започна да вижда ясно. Чак тогава освободи бавно лицето й — и самият той си пое дъх.