Хънт не знаеше равносметката — не знаеше колко ангели е убил в онзи ден. Но Мика, който бе присъствал на бойното поле и бе видял как Сандриел посича собствената си сестра, разполагаше с пълен списък на загиналите легионери. Хънт бе възнамерявал да попита как са определили кои жертви са негови, но не и след като видя броя им.
Две хиляди двеста и седемнайсет.
Беше невъзможно сам да е убил толкова много ангели в една битка. Да, беше освободил светкавиците си; да, беше помел с тях цели отряди… но толкова много жертви?
Ти беше генерал на Шахар — продължи Мика. — Ти командваше 18-и. Затова ще изкупиш вината си, Аталар, не само за животите, които лично си отнел, но и за онези, отнети от предателския ти легион. — Когато Хънт си замълча, Мика добави: — Не е невъзможно. Някои от мисиите, които ще ти възлагам, ще се броят за повече от един живот. Дръж се добре, подчинявай ми се и ще достигнеш необходимия брой.
И Хънт вече от четири години се държеше добре. Подчиняваше се. А тази вечер беше достигнал до осемдесет и две.
Но на друго не можеше да се надява. Само към това се стремеше. Никой друг архангел не му беше предложил дори този шанс. Затова тази вечер изпълни всяко нареждане на Мика. Затова съзнанието му се размиваше, собственото му тяло сякаш не му принадлежеше и глух грохот изпълваше главата му.
Мика беше архангел. Губернатор, назначен от астерите. Крал сред ангелите и с абсолютна власт, особено във Валбара — толкова надалеч от седемте хълма на Вечния град. Сметнеше ли някого за заплаха, решеше ли да въздаде справедливост, никой не оспорваше преценката му, никой не разследваше случая.
Той нареждаше. Хънт изпълняваше.
Обикновено получаваше мисиите си под формата на папка с имперския герб в пощенската кутия на военните квартири. Никъде не пишеше името му. Просто буквите SPQM, оградени от седем звезди.
В папката имаше всичко необходимо: имена, дати, престъпления и краен срок, в който Хънт трябваше да си свърши работата. Плюс евентуални изисквания на Мика относно метода на убийство.
Тази вечер изискването беше просто — без огнестрелни оръжия. Хънт разбра скрития смисъл: накарай ги да страдат. И се подчини.
— Чака те бира, като се върнеш — каза Виктория и го погледна в очите дори през шлема му.
Просто небрежна, безстрастна покана.
Хънт продължи към банята, бутна с рамо вратата и първосветите озариха с примигване помещението. Влезе в едно от отделенията с душове, пусна силно горещата вода и се върна при редицата умивалници.
Съществото, което го погледна от огледалото над едната мивка, приличаше на косач. Даже беше по-страшно.
Нарисуваният върху шлема му сребрист череп беше оплискан с кръв. Червени петна лъщяха леко и по кожените пластини на бойния му костюм, по черните му ръкавици, по двата меча, стърчащи над раменете му. Дори по сивите му крила имаше пръски.
Хънт свали шлема си и опря ръце в мивката.
На ярката светлина в банята светлокафявата му кожа изглеждаше мъртвешки бледа под черните тръни през челото му. Отдавна беше свикнал с татуировката. Но изтръпна от погледа в тъмните си очи. Замъглен. Празен. Сякаш се взираше в ада.
Орион — така го беше кръстила майка му. Ловец. Но се съмняваше, че би му избрала това име, ако бе знаела в какво ще се превърне обичният й син.
Хънт погледна червените петна, които ръкавиците му бяха оставили върху ръбовете на порцелановата мивка.
Изхлузи ги с брутална ловкост и се върна при душа, откъдето вече течеше почти вряла вода. Свали оръжията и бойния си костюм, оцапвайки плочките с кръв.
Накрая се предаде на безмилостната струя.
10
Още в десет часа сутринта вторникът вече беше отишъл по дяволите.
Брайс стоеше до дървеното си бюро в изложбената зала на галерията и се усмихваше престорено, докато една елфическа двойка разглеждаше произведенията.
Изящни звуци на цигулки се изливаха през скритите колони в двуетажното помещение с дървена ламперия — първата част на някаква симфония, която Брайс пусна веднага щом интеркомът изжужа. Ако съдеше по облеклото на двойката — плисирана бежова пола с бяла копринена блуза и сив костюм, — едва ли щяха да одобрят дълбокия бас на компилацията й за сутрешна тренировка.
Но вече разглеждаха произведенията от десет минути, което й се струваше достатъчно време да попита вежливо:
— Нещо определено ли търсите, или просто разглеждате?
Русият елф, сравнително възрастен на вид за расата си, махна небрежно с ръка и поведе спътницата си към най-близкия артикул: парче мрамор от разрушен храм сред руините на Мора. Беше голямо колкото масичка за кафе и покрито с релефи на скачащи хипокампи — полуконе-полуриби, обитавали лазурните води на Раганското море в Пангера, докато древните войни не заличили вида им.